Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Всичко е окъпано в блестяща светлина.

Тя струи от огромния огън, запален в центъра на двора.

Приближавате и виждате, че е стъкнат в широк черен котел, закрепен върху метални крака с извити нокти. Там, където би трябвало да е ръбът на котела, той се разпуква на дълги ленти извито желязо, сякаш е стопен и обезформен — като парче карамел.

Виещото се желязо се издига нагоре, после се връща отново надолу и се увива около самото себе си, вплита се в другите извивки и създава ефект на клетка. Пламъците се виждат през отворите, издигат се леко нагоре. Скрити са само на дъното, така че е невъзможно да се каже какво точно гори — дърва, въглища или нещо друго.

Танцуващите пламъци не са жълти или оранжеви, а бели като сняг.

Конкорд, Масачузетс, октомври 1902 година

Споровете относно бъдещето на Бейли започват рано и избухват все по-начесто, въпреки че в момента вече са достигнали до ниво повтарящи се фрази и напрегнато мълчание.

Той обвинява Каролайн за това, че изобщо са започнали, макар въпросът всъщност да е повдигнат от баба му по майчина линия. Бейли е много по-привързан към баба си, отколкото към сестра си, така че стоварва вината изцяло върху Каролайн. Ако тя не се беше изказала, нямаше да му се наложи да спори толкова упорито. Беше едно от онези желания на баба им, маскирано като предложение така, че да изглежда безобидно: Каролайн да постъпи в колежа в Радклиф.

През цялото време, докато пиеха чай сред спокойствието в салона на баба им, уплътнен с възглавници и тапети на цветя, Каролайн изглеждаше заинтригувана от идеята.

Но каквото и да беше мнението й по въпроса, то се изпари като дим веднага щом се върнаха в Конкорд и чуха тежката дума на баща си:

— В никакъв случай.

Каролайн посрещна присъдата с кратко нацупване, реши, че вероятно, ако отидеше в Радклиф, щеше да й се наложи да работи упорито, а и не даваше пукната пара за самия град. Пък и Мили се беше сгодила и течаха приготовленията за сватбата й — тема, която за Каролайн беше далеч по-интересна от собственото й образование.

И с това се приключи.

После пристигна отговорът от Кеймбридж, декретът на баба им, че това е приемливо, но че Бейли ще трябва на всяка цена да отиде в Харвард, разбира се.

Това не беше желание, маскирано като каквото и да било. Това си беше чиста заповед. Протестите от финансово естество бяха пресечени още преди да са били изречени, с уверението, че таксите за образованието му ще бъдат покрити.

Споровете започнаха преди някой дори да е питал Бейли за мнението му.

— Бих искал да отида — каза той, когато настъпи достатъчно дълга пауза, за да успее да вмести думите си в нея.

— Ти ще поемеш фермата — прозвуча отговорът на баща му.

Най-лесното бе темата временно да се изостави, а после отново да бъде повдигната, особено като се има предвид, че Бейли още няма навършени шестнайсет години и има достатъчно време, преди която и да е от двете възможности да стане действителност.

Вместо това — и Бейли не е напълно сигурен за причината — той поддържа спора жив, започва го при всяка възможност. Подчертава, че винаги може да отиде да учи, после отново да се върне във фермата, като се има предвид, че четири години не са кой знае колко много.

В началото тези изявления се посрещат с лекции, но скоро прерастват в заповеди, изречени с висок глас, и затръшване на врати. Майка му гледа да не се намесва, доколкото й е възможно, но когато я притиснат, се съгласява със съпруга си, докато в същото време тихо подхвърля, че всъщност решението трябва да бъде взето от самия Бейли.

Момчето дори не е сигурно, че иска да учи в Харвард. Харесва града повече от Каролайн и му се струва, че това е възможност, в която има повече мистерия, повече вероятност.

Докато фермата му предлага единствено овце, ябълки и предсказуемост.

Вече може да си представи как ще премине животът му. Всеки ден. Всеки сезон. Когато ябълките падат, когато овцете се нуждаят от стригане, когато се стелят сланите.

Винаги едно и също, година след година.

Споменава нещо за безкрайното повторение пред майка си с надеждата, че това би могло да прерасне в един по-спокоен разговор за вероятността да му разрешат да напусне дома, но тя само отвръща, че намира цикличната природа на фермата за успокояваща и го пита дали е приключил с всичките си задължения.

Поканите за чай от Кеймбридж сега се отнасят единствено за Бейли, сестра му напълно е изключена от тях. Каролайн измърморва нещо от рода, че и без това нямала време за подобни неща, и Бейли отива сам, благодарен, че може да се наслади на пътуването без непрестанното бъбрене на сестра му.