Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Междувременно някои части от корпуса се уголемяват и свиват, подобно на части от пъзел. Сякаш часовникът се разпада бавно и грациозно.

Всичко това отнема часове.

Циферблатът става тъмносив, после черен, а на мястото на цифрите изгряват трепкащи звезди. Корпусът, който методично се е обръщал отвътре навън и се е уголемявал, вече е в меки нюанси на бялото и сивото. По него има не само части, но и фигури, и предмети — идеално гравирани цветя, планети и миниатюрни книжки с действителни страници, които се разгръщат сами. Около част от вече видимата сърцевина на часовника се извива сребърен дракон, една малка принцеса кръстосва отчаяно в изваяната си кула в очакване на своя принц. Докато секундите се изнизват, чайници наливат чай в чаши, над които се извиват мънички кълбета пара. Опаковани подаръци се отварят сами. Малки котета гонят малки кученца. Пред очите на зрителя се разиграва цяла партия шах.

В центъра, където в един по-традиционен часовник обикновено живее кукувицата, е поставен жонгльор. Облечен като арлекин, със сиво домино на лицето, той подхвърля сребърни топки. С отброяването на всеки час към летящите топки във въздуха се присъединява още една, докато накрая, в полунощ, жонгльорът подхвърля дванайсет топки в сложна последователност.

След полунощ часовникът отново започва да се свива в себе си. Циферблатът изсветлява и облаците се връщат. Броят на топките намалява, докато накрая не изчезне и самият жонгльор.

В дванайсет часа на обяд той отново се превръща в обикновен часовник, престава да бъде нереален като сън.

Няколко седмици след като е изпратен на лондонския адрес, хер Тийсен получава писмо от господин Барис, в което му благодари най-сърдечно и изразява огромното си удивление от творението му. „Часовникът е самото съвършенство“, пише господин Барис. Към писмото е приложена още една огромна сума, достатъчна хер Тийсен да се пенсионира най-спокойно, ако поиска. Но той не иска и продължава да прави часовниците си в своята мюнхенска работилница.

Повече не мисли за странния часовник, само дето от време на време се пита как ли е той и къде ли се намира (макар погрешно да предполага, че творбата му продължава да е в Лондон), особено когато работи върху часовник, напомнящ му за онзи, който сам е наричал Wunschtraum — мечта, докато е изработвал най-трудните части от конструкцията му, без да е сигурен дали тази мечта би могла да се превърне в реалност.

Като се изключи това последно писмо, той никога повече не чува за господин Барис.

Лондон, април 1886 година

Във фоайето на театъра се наблюдава безпрецедентно събиране на илюзионисти. Тълпа от чисти костюми и стратегически поставени копринени кърпички. Някои са със сандъци и мантии, други носят клетки с птици или бастуни със сребърни дръжки. Не разговарят един с друг, докато чакат да ги повикат един по един — не по име (собствено или артистичен псевдоним), а по номера, отпечатан върху малко късче хартия, дадено им при пристигането. Вместо да бъбрят, да разменят клюки или да споделят професионални тайни, те се наместват нервно на столовете си и хвърлят подозрителни погледи към девойката.

При пристигането й неколцина я вземат за асистентка, но тя седи на стола си и чака наравно с тях, стиснала листчето със своя номер, 23.

Тя няма сандък, нито пелерина, нито клетка, нито бастун. Облечена е в тъмнозелена рокля и черен жакет с бухнали ръкави. Кестенявите й къдрици са старателно прибрани нагоре в малка черна шапка, украсена с пера, която иначе е съвсем незабележителна. Дългите мигли и нацупените устни на девойката й придават момичешко изражение, макар че очевидно е достатъчно голяма, за да не бъде сметната за момиче. Но е трудно да се определи точната й възраст, а и никой не се осмелява да я попита. Въпреки това другите я наричат наум „момичето“, така я наричат и когато обсъждат случилото се впоследствие. Тя не обръща внимание на никого, независимо от едва прикритите или директните погледи.

Някакъв млад мъж със списък и тефтер в ръка извиква номерата един по един, после превежда поредния кандидат през позлатената врата в дъното на фоайето и — един по един — всички се връщат обратно и напускат театъра. Някои се бавят вътре само няколко минути, други — доста време. Онези с по-големите номера нетърпеливо се въртят върху столовете си, докато чакат младежът с тефтера да се появи и любезно да ги извика.

Последният илюзионист, който минава през позлатената врата, кръгъл като топка мъж с цилиндър и развято наметало, бързо се връща, без да успее да скрие раздразненото си изражение, и рязко излиза на улицата, като оставя вратите на театъра да се затръшнат зад гърба му. Звукът все още кънти из фоайето, когато младежът с бележника се появява за пореден път, кима разсеяно на всички в помещението и се изкашля.