Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Девойката трупа съболезнователните писма върху масата в трапезарията, докато не започват да преливат в дневната. Няма желание да се занимава с тях, но не може да се насили да ги изхвърли непрочетени.

Когато вече не е в състояние да отлага задължението, тя си прави кана с чай и се захваща с планината от хартия. Едно по едно отваря всички писма и ги сортира в купчини.

Марките са от всички краища на света. Дълги и искрени писма, изпълнени с неподправено отчаяние. Празни благопожелания и кухи фрази, хвалещи таланта на баща й. В много от тях се казва, че подателите нямали представа, че великият Просперо е имал дъщеря. В други си я спомнят с умиление, описват я като прелестно малко момиченце, каквото Силия няма спомен да е била. В някои се отправят многословни и притеснителни предложения за брак.

Тях специално Силия смачква на топка, поставя ги върху дланта си и се концентрира, докато не пламват и в ръката й не остава нищо друго, освен купчинка пепел, която тя изхвърля в нищото.

— Вече съм омъжена — отбелязва Силия в празния въздух и завърта пръстена на дясната си ръка, който покрива стар, но много ясен белег.

Сред писмата и картичките съзира скромен сив плик.

Измъква го от купчината и го отваря със сребърния нож за писма, готова да го захвърли при останалите.

Но за разлика от другите, този плик е адресиран до баща й, макар пощенското клеймо да е поставено след датата на смъртта му. Картичката вътре не изразява съчувствие или съболезнования във връзка с тъжната загуба.

Не съдържа поздрав. Нито подпис. Изписаните на ръка думи гласят:

„Ти си на ход.“

Нищо повече.

Силия обръща картичката, но гърбът й е чист. Никакъв отпечатък не замърсява повърхността й. Върху плика липсва адрес на подател.

Прочита четирите думи върху сивата хартия няколко пъти поред.

Не е сигурна дали чувството, пълзящо по гръбнака й, е вълнение, или ужас.

Силия зарязва останалите съболезнователни писма, грабва картичката и излиза от стаята. Тръгва по извита стълба, водеща към кабинета на горния етаж. Измъква връзка ключове от джоба си и нетърпеливо отключва три ключалки, за да влезе в стаята, обляна от лъчите на следобедното слънце.

— За какво става дума? — пита се Силия и вдига картичката пред себе си, докато влиза.

Фигурата край прозореца се обръща. Там, където попадат слънчевите лъчи, тя е невидима. Липсва парче от рамото, част от главата изчезва в прах, уловена от тънък слънчев лъч. Всичко останало е прозрачно, подобно на отражение в стъкло.

Онова, което е останало от Хектор Боуен, прочита картичката и избухва в доволен смях.

Лондон, септември 1885 година

Нощните партита се провеждат нередовно, средно веднъж в месеца. Гостите най-често ги наричат Циркови вечери. Те представляват среднощна амалгама от социално събитие и бизнес среща.

Мадам Падва винаги присъства, а едната или и двете сестри Бърджис са централни фигури. Господин Барис се присъединява към тях всеки път, когато графикът му позволява, тъй като от време на време пътува и разписанието му не е толкова гъвкаво, колкото му се иска.

Господин А. Х. се появява от дъжд на вятър. Тара отбелязва, че когато той присъства, деловите срещи след вечеря са винаги по-продуктивни, макар че господинът рядко излиза с предложения и те касаят предимно управлението на цирка.

Тази вечер налице са само дамите.

— Къде е нашият господин Барис днес? — обръща се мадам Падва към току-що пристигналите сестри Бърджис, тъй като той обикновено идва с тях.

— В Германия — отвръща хорът на Тара и Лейни в перфектен унисон, което кара Чандреш да избухне в смях, докато им подава чашите с вино.

— По следите на един часовникар е — продължава Лейни в солово изпълнение. — Иска да поръча часовник за цирка, беше много ентусиазиран, преди да тръгне.

Тази вечер не е предвидено никакво забавление, липсва дори стандартният акомпанимент на пиано, но най-неочаквано развлечението се появява само на вратата.

Представя се като Цукико, макар да не уточнява дали това е малкото, или фамилното й име.

Дребна е, но не прекалено. Дългата й катраненочерна коса е вързана в сложни високи артистични плитки. Облечена е в тъмно палто, твърде голямо за размерите й, но се движи толкова грациозно, че то й стои като мантия и цялостният ефект е доста елегантен.

Марко я оставя да чака търпеливо под масивната статуя със слонска глава във фоайето, докато се опитва да обясни ситуацията на Чандреш, което, разбира се, довежда до това, че цялата компания се изсипва в залата, за да види за какво е всичкият този шум.