Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Какво ви води тук в този час? — пита объркан Чандреш.

В la maison Лефевр са се случвали къде по-странни неща от появата на неочаквано забавление, а понякога, когато не е на разположение, пианистката изпраща да я заместят.

— Винаги съм била нощна птица — е единственият отговор, който дава Цукико. Тя не смята за нужно да обяснява какви обрати на съдбата са я довели на това място по това време, но усмивката, която съпровожда загадъчното й държание, е топла и заразителна.

Сестрите Бърджис умоляват Чандреш да й позволи да остане.

— Тъкмо се каним да вечеряме — казва намръщено домакинът, — но заповядайте в трапезарията, за да направите онова… което обикновено правите.

Цукико се покланя и усмивката отново цъфва на устните й.

Докато останалите изчезват в трапезарията, Марко поема палтото на непознатата гостенка, но щом вижда какво се открива под него, леко се поколебава.

Девойката е облечена в прозрачен тоалет, който би бил сметнат за скандален във всяка друга компания, ала групата, събрала се тук тази вечер, трудно може да бъде скандализирана. Дрехата прилича по-скоро на деликатна обвивка от червена коприна, държана на място от стегнат корсет, отколкото на нормална рокля.

Марко обаче се втрещява не от почти пълната липса на облекло, а от татуировката, пълзяща по кожата на жената.

Първоначално е трудно да се определи какво представлява този дъжд от черни петна, който се вие около шията и рамото й, и свършва отпред, точно над цепката между гърдите й, а отзад изчезва под връзките на корсета. Невъзможно е да се каже колко надолу стига татуировката.

При по-подробен оглед става ясно, че извиващата се татуировка е нещо повече от обикновени черни петна. Тя представлява водопад от алхимични и астрологични символи, от древни знаци, изобразяващи планетите и елементите — и всичко е изрисувано с черно мастило върху светлата й кожа. Живак. Олово. Антимон. В основата на врата на Цукико се вижда полумесец; до едната й ключица — египетски анкх, ключът на живота. Има още много символи: нордически руни, китайски йероглифи. Безкрайни татуировки, сливащи се в дизайн, който грациозно я декорира като елегантно, необичайно бижу.

Цукико улавя погледа на младежа и въпреки че той нищо не пита, тя обяснява спокойно:

— Това е част от онова, което съм била, което съм и което ще бъда.

После се усмихва и точно когато часовникът започва да отброява полунощ и първото блюдо е сервирано, влиза в трапезарията и оставя Марко сам във фоайето.

Тя събува обувките си на прага и отива боса до пианото — там, където свещниците и полилеите хвърлят най-ярка светлина.

В началото просто стои на едно място, спокойна и отпусната, докато гостите я оглеждат любопитно. На всички им става ясно в точно какъв стил е развлечението, което предлага.

Цукико е жена каучук.

Традиционно хората каучук са по-разтегнати или напред, или назад, в зависимост от гъвкавостта на гръбнака им, и триковете и изпълненията им зависят от тази характеристика. Цукико обаче е сред редките случаи, при които гъвкавостта е еднаква и в двете посоки.

Тя се движи с грацията на тренирана балерина, детайл, който мадам Падва забелязва и споменава шепнешком пред сестрите Бърджис още преди да е започнало впечатляващото представление на гъвкавост.

— Вие можехте ли да правите подобни неща, докато танцувахте? — пита я Тара, когато Цукико дръпва единия си крак невероятно високо над главата си.

— Щях да имам много по-запълнен социален календар, ако можех — мадам Падва поклаща глава.

Цукико е съвършена изпълнителка. Тя добавя перфектни завършеци, задържа позиции и паузите й са идеални интервали от време. Въпреки че извива тяло в невъобразими и болезнени на пръв поглед позиции, щастливата й усмивка не трепва.

Скромната й публика забравя разговорите и вечерята си, докато гледа.

След представлението Лейни отбелязва пред сестра си, че била сигурна, че имало музика, макар да не се чувал нито звук, освен шумоленето на коприната при плъзгането й върху кожата, примесено с пукота на огъня в камината.

— Ето за това говорех — казва Чандреш, удря с юмрук по масата и изведнъж нарушава очарованото мълчание.

Тара почти изпуска вилицата, която държи разсеяно в ръка, ала я хваща, преди да звънне по чинията й с наполовина изядените стриди във вермут, но Цукико продължава грациозните си движения, без ни най-малко да се притесни, макар че се усмихва все по-широко.

— Това? — пита мадам Падва.