Мишел Уелбек: Елементарните частици

Четири бутилки за петнайсет души бяха необходимият минимум. Впрочем всичко беше на минимума: интересите, които ги свързваха, бяха повърхностни; една непредпазливо изречена дума, един поглед накриво и току-виж компанията се разпаднала, всеки щеше да хукне към колата си. Намираха се в облицовано с бели плочки сутеренно помещение с климатик и плакати на германски езера по стените. Никой не предложи да се снимат. Постъпилият в началото на годината млад изследовател с брада и глуповат вид си тръгна само след няколко минути, оправдавайки се, че имал проблеми с гаража. Сътрапезниците постепенно започнаха да се чувстват все по-неловко; не след дълго идваше сезонът на отпуските. Едни щяха да се приберат по домовете си, други щяха да се отдадат на зелен туризъм. Разговорите вървяха все по-трудно и те побързаха да се разделят.

В седем и половина всичко бе приключило. Джерзински прекоси паркинга заедно с една колежка, брюнетка с много бяла кожа и голям бюст. Беше малко по-възрастна от него и по всяка вероятност щеше да го замести начело на изследователската група. Повечето нейни публикации се отнасяха за гена DAF3 на дрозофилата; беше неомъжена.

Когато стигна до своята тойота, той протегна усмихнато ръка на спътницата си (докато крачеха редом, вече си представяше как ще направи този придружен с усмивка жест и мислено се подготвяше за него). Дланите им се долепиха и леко се разклатиха нагоре-надолу. Едва по-късно си даде сметка, че на това ръкостискане липсваше топлота; предвид обстоятелствата двамата биха могли да се прегърнат, както правят министрите и някои естрадни изпълнители.

След сбогуването той се качи в колата и изчака пет минути, които му се сториха безкрайни. Защо тази жена не потегляше? Да не би да мастурбира, слушайки Брамс? Или пък, напротив, се отдава на мисли за кариерата и новите отговорности, без да знае дали да се радва или не? Най-сетне голфът на генетичката напусна паркинга и той отново остана сам. Времето беше чудесно и топлината на отминаващия ден все още се чувстваше. През тези първи седмици на лятото всичко сякаш бе замряло в сияйна неподвижност, но Джерзински си даваше сметка, че дните започват да намаляват.

Докато на свой ред включваше двигателя, си помисли, че до този момент бе работил в престижен район. На въпроса „Смятате ли, че кварталът Палезо, където живеете, е престижен район?“, 63 на сто от обитателите бяха дали положителен отговор. И това бе съвсем разбираемо: тук постройките бяха ниски, а пространствата между тях — заети от зелени площи. Снабдяването се осигуряваше от няколко хипермаркета, така че понятието качество на живота едва ли бе преувеличено по отношение на Палезо.

Южната магистрала към Париж бе пуста. Имаше чувството, че е попаднал в един новозеландски фантастичен филм, който бе гледал през студентските си години, и че е последният човек на Земята след гибелта на живота по нея. Нещо във въздуха напомняше апокалиптична суша.

От десетина години Джерзински живееше на улица „Фремикур“ и бе свикнал със спокойствието на квартала. През 1993-та бе изпитал потребност от компания, от някакво живо същество, което да го посреща у дома след работа. Изборът му бе паднал на една бяло канарче, боязливо същество. То пееше най-често сутрин, без при това да изглежда весело, а и може ли едно канарче да бъде весело? Радостта е силно и дълбоко чувство, което предполага възторг, изпълващ докрай съзнанието, и е близко до опиянението, очарованието и екстаза. Веднъж бе извадил канарчето от клетката. Изпаднало в ужас, то се бе изходило върху канапето, а след това отчаяно бе започнало да се блъска в пръчките на клетката, мъчейки се да влезе обратно вътре. Месец по-късно бе повторил опита. Клетото птиче падна от прозореца и едва успявайки да си послужи с крилата, се закрепи на един балкон на отсрещната сграда пет етажа по-долу. Наложи се Мишел да дочака завръщането на обитателката, като междувременно горещо се молеше тя да няма котка. Впоследствие стана ясно, че девойката работи в редакцията на списание „Двайсет години“, живее сама и се прибира късно. Освен това нямаше котка.

Вече се бе стъмнило, когато Мишел най-сетне прибра разтрепераното от студ и страх птиче, притиснало се до бетонната стена. След това на няколко пъти, докато изхвърляше боклука, той срещна редакторката. Тя кимаше с глава, сякаш искаше да покаже, че го е познала; той на свой ред кимаше в отговор. В крайна сметка случката с канарчето бе станала повод да установи съседски отношения, което не беше зле.