Любен Любенов - Българските преводи на Байронова лирика

Пристъпва — дивна красота —
Тъй тиха — нощ в брилянти звездни;
И светлост ведно с тъмнота
Трепти в очи — лазурни бездни;
Там грее нежна светлина —
Не пищен блясък на деня.

На Вавилона, досами реките,
ридаехме ний, в спомена за дните,
кога Салем разбиха врагове —
жестоко в кървите ни потопени,
и гдето бяха пръснати, сразени
нещастните еврейски синове.

Угрижени, ний гледахме водите,
въртението буйно на вълните.
Свирете! — викаха ни ядно тук.
Не, нивга чужденец не ще владее!
Десницата ми нека залинее,
от арфата ако изтръгна звук!

И на върба плачуща окачена,
За волнокрили звукове родена —
тя, арфата на славни прежни дни,
остава ми като залог небесни.
Но никога тя своите сладки песни
за враг презрян не ще да прозвъни!

Не като бог безстрастно хладен,
А с благост поглед ти бе спрял
На земния човешки дял,
С беди и напаст безотраден.
За твоята любов към нас
Безкрайна мъка бе отплата —
Борба, без отдих и без глас, —
Окови — ястреб — и скалата —
Над океана ням и глух.
Скръбта на дух, дух непобеден
Там преживя и твоят дух:
Жестокост, мъки, трепет леден
И гнет безкраен, чийто стон
Дори с въздъх ти не издаде,
На стража Зевсовий шпион.
За да не чуй!… О, не обади
Ни ек на мрачното небе
Каква в теб скръб и мъка бе!
Борбата с мъка и съзнание,
Докрай изпита в самота!
Каква съдба, какво страдание,
Които водят към смъртта!
Но Зевс, небесний цар всевластен,
И непреклонната съдба
В прищевка, същества нещастни
Отново да творят в света —
Отказаха смъртта на тебе! —
И на безсмъртие с венец
Те увенчаха твоя жребий:
Но ти — не бе ти слаб борец —
Понесе твърдо свойта участ!
И туй, що гневен Зевс сполучи
Да чуй от твоите устни, блед —
То бе закана — бе прокоба
И с нея твоят ужас слет
В гръдта на Зевс впи свойта злоба.
О, как провиди сетни час
Ти по звездата му случайно;
Как не издаде свойта тайна;
Как твоите думи с лющен глас
В присъда смъртна прозвучаха!
И дойде час на срам и страх:
В ръцете стари затрептяха
Перуните на бога плах.
Бе свято твойто престъпление.
Че на доброто бе пророк.
Дари човеку наставления
В живота му суров и строг
И възвиси духа му с вяра
Към разум и към доброта;
Но сам ти в мъките без мяра
Нам своя пример завеща —
Отпор към злобата столика
И твърдост на душа велика,
Що не успяха да сломят
Небе, земя — за лишен път!
Днес в твойта орис смъртний вижда
На свойта орис тържество —
Сам той е част от божество,
Че свойта участ сам съзижда,
Предвижда своя жребий той
И предугажда всяка мъка —
Беди и напасти безброй
И скърби в дните на разлъка,
И всичко, от което тук
Мощ черпи неговият дух —
Дух равносилен с вси страдания…
Той има воля и съзнание
За своите права в тоз свет —
Туй чувство в мъки, в скърби, в гнет,
Що не остава без награда —
Едничка вътрешна отрада, —
Всечасно крепне в гнет и мрак,
В борбата с доблест се кръщава
И с радост бърза в боя пак.
И от смъртта победа дава.