Любен Любенов - Българските преводи на Байронова лирика

Прощавай, сбогом, бащин край!
Води те скриват веч;
С вълните вятърът играй,
Рибар пей там далеч.
Към запад плувам аз, де Феб
Скри вече свойта мощ;
О, сбогом, слънце, и на теб,
Край родни, лека нощ!

Но не, Феб скоро ще изгрей,
Ще видя всичко пак:
Небе, морето, що бесней,
Но не теб, бащин бряг.
Мой старий замък, вече пуст,
Вред бурен ще обвий,
И кучето ми в къщний пруст
Унило ще завий.

Ах, добрий паже, ти скърбиш,
Сърцето ти тъжи,
От тез вълни ли се боиш?
От буря ли, кажи?
Мълчи, мой милий, не скърби,
Кораба й здрав, мълчи!
Сокол едва ли могъл би
Със него да хвърчи.

„Нек вятър вий, вълна стени,
Не е туй първи път;
Не страх, сър Чайлд, а скръб, злини
Сърцето ми ядат.
Баща оставих вкъщи аз
И майка в плач горчив;
Днес нямам други освен вас
И бога милостив.

Баща ми всичко ще снесе,
Корав е той челяк;
Но майка ми ще плаче се,
Докле се върна пак…“
„Плачи, плачи, ти, мой слуга,
Разбирам твоя глас;
Чист като теб да бях, сега
Заплакал бих и аз.

А ти, мой йомен, що си блед,
С чело, покрито с мрак?
Какво те плаши? Морский глед
Или пък чужди враг?“
„О, не, сър Чайлде, настрана
Страхът от смърт, от враг:
Дома оставих аз жена
С деца на пътний праг.

Тя ще ги бави там, къде
Растат треви, цветя;
Кога за мене питат те
Какво ще каже тя?“
„Млъкни, мой йомен, ти си прав
Да жалиш тъй за тях;
Аз имам много по-лек нрав:
Оставил бих ги с смях.

Отдавна веч не вярвам аз
Любовница, жена;
Веднага те забравят нас…
Неверни до една!
Върших аз всичко, лудувах.
Не ща веч таз борба;
Аз жаля само, че немах
За нищо да скърбя.

И сам сега сред туй море,
Широко без конец,
Да не тъжа е по-добре:
За вси съм чужденец.
Ах кучето ми… но и то
Ден, два дни ще повий;
Един чужд залък, къс тесто
И него ще отбий.

Цепи, корабе, тез води,
Усилвай своя бяг.
Където щеш ме изведи,
Но не на бащин бряг.
Привет сърдечен, о вълни.
Докле съм с вази ощ!
Привет, далечни планини!
Край родни, лека нощ!“

Кога ни рано или късно смръзне
Покой без сънища, тегло,
Дали забравата с криле ще дръзне
Да лъхне смъртното легло?

Не искам куп другари да се мъдри
Край мен — да жали моя край,
Нито девица с чорлави си къдри
С преструвни сълзи да ридай.

Но мълком нека ме земя студена
Погълне, с плач неосквернен;
Не искам миг от радост помрачена,
Ни мой приятел просълзен.

Но любовта ще може ли тогава
Въздишките сподавени да спре?
Тя би се разразила величава
В таз, що живей, и в тоз, що мре!

О, сладко е душата да остане,
Докрай безоблачна да грей;
Не помни ли преминалите рани,
И болката ще занемей.

Но всуе — гърчат се черти красиви,
Дъхът щом литне от уста;
Сълзите женски, мамещи приживе,
Поток избликват пред смъртта.

Тогаз самотен гробът ми да зине,
Без жалби и без стон в гърди?
Смъртта коси — свят хиляден тъй гине,
А де са от скръбта следи?

Ах, но да умреш, разбил хомота,
Да идеш там, де не си бил!
Да бъдеш нищо — както до живота,
Кога скръбта си не вкусил!

Преброй ти часовете си на радост
И дните светли, без печал,
И знай: какъвто да си бил на младост,
По-харно да не си живял!