Брандън Сандърсън - Ритматистът

— О, няма да е толкова зле — заяви Екстън. — Предполагам, че директорът Йорк ще му даде неколцина ученици. На Фич му се полага малко почивка. Може и да му хареса.

Да му хареса? , рече си Джоел. Горкият човек беше смазан.

— Той е гений — каза Джоел. — Никой тук не преподава защити с такава степен на сложност.

— Той е истински учен — съгласи се Екстън. — Може би е твърде много учен. Нализар може и да е по-добър в класната стая. От това, което съм чул, някои от лекциите на Фич може и да са… малко над нивото на учениците.

— Не — възрази Джоел. — Той е изключителен учител. Обяснява нещата и не се отнася с учениците като с глупаци, както правят Хауърдс или Силвърсмит.

Екстън се подсмихна.

— Май съм те оставил с прекалено много свободно време, а? Искаш ли отново да си имам неприятности с ритматистите?

Джоел не му отговори. Останалите професори по ритматика дадоха да се разбере, че не желаят той да прекъсва лекциите им. Без Фич и благосклонното му отношение, Джоел нямаше скоро да се промъкне на която и да е лекция. Присви го отвътре.

Все пак можеше и да има шанс. Ако Фич ще подготвя няколко ученика, защо Джоел да не е един от тях?

— Джоел, скъпи — каза Флорънс, вече преполовила сандвича си. — Сутринта говорих с майка ти. Тя искаше да проверя дали не мога да ти ударя едно рамо за избираемия летен курс.

Джоел направи гримаса. Да живееш в кампуса като син на служители в колежа си имаше своите предимства. Най-голямата от тези облаги беше безплатното му обучение, въпреки че го бе получил само заради смъртта на баща си.

Обаче имаше и недостатъци. Много от останалите служители — като Екстън и Флорънс — получаваха пълния пансион като част от трудовия си договор. Джоел бе израсъл с тях и ги виждаше всеки ден — а това значеше, че те са добри приятели и с майка му.

— Работя по въпроса — каза той и помисли за писмото си до Фич.

— Наближава последният ден на срока, скъпи — продължи Флорънс. — Трябва да се запишеш на избираем. Най-после можеш да си избереш сам, вместо да се учиш за някаква поправка. Не е ли вълнуващо?

— Да.

През лятото повечето ученици си отиваха у дома. Онези, които оставаха в училище, посещаваха занятия само за половин ден и можеха да си изберат един курс. Освен ако не се бяха представили зле през учебната година и не се налагаше да вземат като избираем подготовка за поправителната сесия. Ритматистите бяха щастливци — стояха в училище по цяла година, обаче избираемият им предмет за лятото пак беше ритматически.

— Мислил ли си по въпроса? — запита Флорънс.

— Малко.

— Запълват се бързо, скъпи — каза тя. — Все още има няколко свободни места в класа за физическа подготовка. Искаш ли?

Три месеца да стои на игрището, докато всички останали търчат наоколо му, ритат топки един срещу друг и всички се мъчат да се престорят, че играта им е поне наполовина толкова интересна, колкото ритматическите дуели.

— Не, благодаря.

— Какво тогава?

Математиката можеше да е забавна. Литературата нямаше да е твърде мъчителна. Но нищо нямаше да е интересно колкото ученето при Фич.

— До довечера ще избера — обеща той и погледна часовника. Време беше за следващия час. Взе книгите си от ъгъла, постави най-отгоре двата учебника на Фич и излезе от сградата, преди Флорънс да може да го притисне още повече.

Този ден часът по история мина бързо; преговаряха за годишния изпит на другия ден. Когато свърши, Джоел отиде на математика, последния му урок. Този семестър се занимаваха главно с геометрия.

Джоел се отнасяше със смесени чувства към часовете по математика. Геометрията беше основата на ритматиката, затова беше интересна. Историята на геометрията го очароваше открай време — от Евклид и древните гърци чак до Монарха Грегъри и изнамирането на ритматиката.

Само дето имаше толкова много досадна работа. Безброй задачи, които не представляваха интерес за него.

— Днес ще преговорим формулите за изчисляване на лице — съобщи професор Лейтън пред класа.

Формули за изчисляване на лице. Джоел на практика ги беше запаметил още преди да проходи. Затвори очи и изпъшка. Колко пъти трябваше да повтарят едно и също?

Професор Лейтън обаче не допускаше учениците му да се размотават, въпреки че повечето работа за годината — включително изпитът — беше свършена. Настоя да прекарат последната учебна седмица в изнурителен преговор на всичко изучено.

Ама наистина. Кой преговаря след годишния изпит?