Брандън Сандърсън - Ритматистът

— Хъм… — рече Флорънс. — Хубав е, да знаеш.

— Кой?

— Професор Нализар — обясни тя. — Присъствах лично, когато тази сутрин се обърна към директора Йорк за предизвикателството. Нахлу и изтърси: „Господин директор, смятам за подобаващо да Ви съобщя, че скоро ще получа постоянна длъжност в тази академия.“

Екстън изсумтя.

— И какво каза Йорк?

— Не бих казала, че е щастлив. Опита да откаже Нализар от плана му, но онзи не искаше и да чуе.

— Мога да предположа — изкоментира Екстън.

— Няма ли да ме попиташ кого смяташе да предизвика? — запита го Флорънс. Забеляза Джоел в края на стаята и му намигна.

— Изпитвам сериозни съмнения, че ще ме оставиш да продължа работата си на спокойствие, без да съм го чул — отвърна Екстън.

— Професор Фич — каза тя.

Екстън спря. Най-после надигна глава.

— Фич?

Тя кимна.

— Пожелавам му късмет — заяви Екстън и се захили. — Фич е най-добрият в академията. Ще направи на салата това парвеню толкова бързо, че прахът от тебешира няма да има време да слегне, а дуелът ще е приключил.

— Не — каза Джоел. — Фич загуби.

И двамата се умълчаха.

— Моля? — запита Флорънс. — Откъде знаеш?

— Бях там — отговори Джоел и стигна до преградата пред писарите. Кабинетът на директора бе зад затворената врата в края.

Екстън размаха перото си към Джоел.

— Млади човече — произнесе той. — Отчетливо си спомням как те изпратих с писма към сградата на хуманитарните науки .

— Занесох ги — бързо отвърна Джоел. — И останалите, които ми дадохте. Залата на Фич се намираше на обратния път.

— На обратния път? Тя е на абсолютно противоположната страна на кампуса!

— О, Екстън, престани — намеси се Флорънс. — Момчето иска да узнае за ритматистите. Същото е в сила за повечето хора в кампуса.

Тя се усмихна на Джоел, ала той смяташе, че в половината случаи застава на негова страна просто защото знае, че това дразни Екстън.

Екстън измърмори и се върна към книжата си.

— Май не мога да упреквам някого, задето се промъква в допълнителни часове. Имаме достатъчно неприятности с учениците, които опитват да изклинчат от тях. И все пак обсебеността от тия проклети ритматисти… не е добро нещо за едно момче.

— Не бъди толкова досаден — каза Флорънс. — Джоел, ти каза, че всъщност Фич загубил ?

Джоел кимна.

— И… какво означава това?

— Ще си разменят местата в йерархията с Нализар — обясни Екстън — и ще загуби постоянната си длъжност. Може на свой ред да предизвика Нализар след една година, а дотогава и двамата не могат да бъдат предизвиквани от друг.

— Горкият! — рече Флорънс. — Е, това не е особено справедливо. Мислех си, че дуелът ще е просто за хвалба.

Екстън се върна към работата си.

— Така — обобщи Флорънс. — Хубавец или не, господин Нализар ме впечатлява все по-малко. Фич е толкова мил и толкова обича преподаването си.

— Той ще оцелее — продължи Екстън. — Не го изхвърлят от работа. Джоел, предполагам, че си се размотавал достатъчно дълго в класната стая, за да наблюдаваш целия дуел?

Джоел сви рамене.

— Е, и как беше дуелът? — запита Екстън. — Фич представи ли се добре?

— Беше доста добър — каза Джоел. — Фигурите му бяха красиви. Той просто… е, изглеждаше без практически опит от истински дуели.

— Толкова брутален начин на работа! — изрече Флорънс. — Все пак те са хора на науката, а не гладиатори!

Екстън спря, после изгледа Флорънс над горната рамка на очилата си.

— Скъпа моя — заяви той, — не бих се учудил, ако наистина е нужно да има повечко предизвикателства като това. Може би днешният ден ще припомни на тия надути ритматисти причината за съществуването им. Падне ли Небраск…

— О, не ми разправяй истории за духове, Екстън — прекъсна го тя. — Това е просто инструмент на политиците, та да държат всички ни в напрежение.

— Ха — отговори Екстън. — Нямаш ли работа за вършене?

— В почивка съм, скъпи — отвърна му тя.

— Не мога да не отбележа, че винаги си в почивка, когато аз имам нещо важно за приключване.

— Предполагам, че зле организираш времето си — каза тя, пресегна се към дървената кутия на бюрото си и извади оттам сандвича с шунка и кимчи.

Джоел погледна големия часовник в ъгъла. Имаше петнадесет минути до следващия час — прекалено малко време, за да го изпратят да разнася още съобщения.

— Притеснявам се за професор Фич — произнесе Джоел, докато наблюдаваше часовника и сложните му механизми. На покрива седеше механична сова, която от време на време примижаваше, а после кълвеше ноктите си, докато чакаше кръглия час, за да забуха.