Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Ала това явно не смекчи удара, тъй като лицето му стана още по-мрачно.

— Аз също, но какво значение има? Значи ще имаме обичайния брак.

— Бракът на моите родители не е бил такъв — остро възрази тя. — И аз очаквам нещо по-добро.

Младият мъж презрително изсумтя.

— Твоите родители са били рядко изключение, а не правило. Знаеш не по-зле от мен, че браковете между благородниците са политически съюзи и нищо повече. В тях няма място за любов.

— Не би трябвало да е така!

— Да, но е така. Наивно е от твоя страна да си въобразяваш, че би могло да бъде другояче.

— Наивно! На теб ти харесва не повече, отколкото на мен — изтъкна младото момиче. — Защо тогава се примиряваш? Защо не говориш с баща си да се анулира годежният договор?

— Мислиш ли, че вече не съм го сторил?

Тя усети как надеждите й се стопяват. Той вече бе разговарял с баща си и по тона му разбра, че не бе имал по-голям успех от нея.

— Ако питаш мен, много лесно се предаваш — горчиво измърмори Милисънт, осъзнавайки, че тя също бе постъпи ла така.

— Не те питам, момиче, нито пък ще го направя, след като по поведението ти си личи, че си още дете. А мнението на едно дете няма значение за мен.

И това бе мъжът, на когото трябваше да даде възможност? Възможност да я обижда и подценява? Да, няма що, от него със сигурност ще излезе достоен съпруг — колкото свински изпражнения!

Лицето й пламна, а очите й засвяткаха от гняв.

— А ти изобщо би ли чул нечие мнение? Хора като теб обикновено се вслушват само в собствените си мисли.

Думите и улучиха в целта. Сега лицето му бе не по-малко зачервено от нейното. Той пристъпи няколко крачки напред. Милисънт бе забравила как се справя този мъж е това, което не му харесва да чуе — с юмруците си.

Но девойката не се отдръпна, нито се сви от страх, защото гневът й бе прекалено силен. Не трепна и когато ръката му се вдигна и я хвана за брадичката. Не я заболя, но не можеше да се измъкне, нито да избегне заплашителния му поглед.

— Ще се научиш да говориш мило, момиче, или ще мълчиш! — изрече през стиснати зъби Улфрик.

— Така ли?

Гласът й потрепери и това го накара да се усмихне. Това не бе приятна усмивка, а зла и едновременно с тона самодоволна. Почувства, че й се повдига.

Беше прекалено близо до него. Никога досега не се бе чувствала толкова малка и незначителна, дори когато бе близо до Роланд, а той бе по-висок от този мъж.

Той се наведе още по-близо, сякаш искаше да изпита смелостта й.

— Да, ще се научиш, защото много скоро ще разбереш, че аз не съм баща ти. Не си въобразявай, че ще продължиш да правиш каквото си искаш, както досега.

— Ти не знаеш какво ми е било позволявано!

— Много добре виждам какво ти е било позволявано и то никак не ми харесва. Следващия път, когато те видя, очаквам да бъдеш прилично облечена. Все още не знам как изглежда бъдещата ми съпруга, тъй като приличаш на същински просяк.

Милисънт потрепери от възмущение. Бутна го настрани и се спусна към вратата. Зад гърба й се разнесе подигравателен смях.

— Нима няма да приготвиш на бъдещия си съпруг нещо за хапване?

Чак когато стигна до стълбите, водещи към горния етаж, Милисънт се обърна и извика:

— Само ако мога да ти поднеса на тепсия собствения ти език!

— Време е, милейди.

— Така ли? — измърмори във възглавницата Милисънт.

— Да, погледнете през прозореца — рече слугинята. — Слънцето вече изгря.

— Ти погледни, Ина, а аз ще поспя още малко.

— Но вие никога не сте спали толкова до късно.

Момичето отметна завивката, но Милисънт я придърпа обратно и недоволно изръмжа.

— Досега винаги съм се наспивала, но тъй като през изминалата нощ не успях, сега ще си наваксам. Върви си, Ина, и се върни след час… или два… или три. Да, три часа ми звучи добре.

Прислужницата цъкна неодобрително с език, но излезе и затвори вратата зад себе си. Милисънт въздъхна и отново потъна в сън. Но не след дълго завивката й отново се отметна.

— Ако не станете веднага, ще пропуснете обяда — разнесе се предупредителен глас.

Милисънт смаяно ахна и седна в леглото.

— Обяда? И ти си ме оставила да спя толкова до късно?

Обядът, едно от двете главни яденета в замъка, се поднасяше малко преди пладне.

Слугинята я изгледа укорително, сякаш искаше да каже: „Аз се опитах да ви накарам да станете, но вие не ме по слушахте.“ Младата Ина бе добра и чевръста камериерка и прислужваше на двете сестри от дълги години, затова по някога си позволяваше да смъмря по-голямата си господарка.