Джоана Линдзи - Преплетени сърца

А дори и да имаше нужда от баня, нямаше да се изкъпе — поне докато Улфрик не си замине от Дънбър. След като брат му забеляза, че е мръсна, и той щеше да го установи, а нищо чудно това да го накара да развали годежния договор.

— По-добре се тревожи за собствената си баня, сър, защото тук едва ли ще намериш вана с топла вода — усмихна се тя на раздяла.

С тези думи се шмугна сред дърветата и скоро изчезна от погледа му.

През този ден Милисънт бе пропуснала и обяда, и вечерята, така че сега стомахът й се свиваше от глад, но бе прекалено развълнувана, за да яде. Искаше първо да открие баща си насаме и да поговори с него. Той бе човек с установени навици и всяка вечер се оттегляше в стаята си в точно определено време, независимо дали имаше гости или не. Милисънт смяташе да го издебне тъкмо тогава.

Промъкна се тихо в преддверието пред спалнята му, където спяха оръженосците, и ги изчака да излязат от вътрешната стая, след като приготвеха леглото на баща й. Не се наложи да чака дълго. Скоро двамата оръженосци се появиха и я изгледаха любопитно, когато тя мина покрай тях, влезе в спалнята и затвори вратата зад себе си.

Дебелите завеси около леглото бяха спуснати, за да предпазват от течението. Тя се изкашля, за да даде на баща си да разбере, че не е сам. Не се страхуваше, че той може да си има компания.

Никога не бе имал любовница, поне тя не бе чувала за такава. Все още го владееха спомените за онази, която бе оставила такава празнина в живота му. Милисънт много съжаляваше, че не познаваше майка си — една жена, толкова обичана дори и след смъртта й. Беше само на три години, когато майка й умря и не си спомняше почти нищо за нея, освен кротката й усмивка и нежния глас, който можеше да прогони всякакъв страх.

— Очаквах те — рече баща й, дръпна завесите и потупа мястото до себе си.

Тя бавно приближи. Не можеше да отгатне по тона му колко й е сърдит. Знаеше, че освен Джоун, баща й бе изпратил и други слуги да я търсят, но тя успя да се укрие през целия ден.

— Не си много изморен, за да говорим, нали? — предпазливо попита младото момиче, докато сядаше до него.

— Разговорите с теб винаги са много интересни, Мили, може би защото не се преструваш и не се стараеш да се харесаш. Не, никога не съм твърде уморен, за да разговарям с теб.

Девойката се намръщи.

— Значи ме намираш за интересна, така ли? Обаче трябва да ти кажа, че другите съвсем не мислят така.

— Ако очакваш да ти възразя, ще останеш разочарована. Другите те намират… по-скоро за странна. Радвам се, че не се самозалъгваш и не се обиждаш от отношението им. След като съзнателно се опитваш да бъдеш това, което не си, дъще, ще трябва да се примириш с последствията. Човешката природа е такава, че предпочита нормалните и традиционните неща и гледа с недоумение, а понякога и със страх на всичко, което е твърде различно.

— Никой не се страхува от мен — възрази Милисънт.

— Тези, които те познават, не се боят от теб, защото отдавна са свикнали с твоите чудачества и те приемат такава, каквато си. Именно това отношение те е заблудило и те е накарало да си въобразиш, че можеш да се държиш както ти харесва, без да се съобразяваш с никого. Само че това не може да продължава така, Мили.

Тя усети тъжната нотка в гласа му. Но нямаше да позволи да се размекне и да вземе думите му присърце. Нямаше да се промени само защото останалите намират поведението й странно… за една жена. През целия си живот се бе борила срещу тези ограничения. Защо трябва да спре точно сега? Ала младото момиче много добре знаеше защо баща й иска да се промени — заради Де Торп.

— Вече си достатъчно голяма — продължи той със същия спокоен и малко тъжен тон, — и със сигурност достатъчно умна, за да разбереш, че е дошло време за някои отстъпки.

Тя застина.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаше да ти струва кой знае колко да се облечеш в подходящи дрехи и да се опиташ да направиш добро впечатление на бъдещия си съпруг. Да го накараш да те хареса и да остане доволен от държанието ти… Тъкмо това би било от полза най-вече за теб. А ти какво направи? Не се появи през целия ден. Необходимо ли бе да ме засрамваш по този начин пред сина на най-добрия ми приятел?

— Татко, знаеш, че не исках да стане така! — възрази Милисънт.

— Да, но точно така се получи. Толкова ли ти бе трудно да се опиташ да покажеш повече уважение към нашия гост?

— Но той се държа без всякакво уважение към мен — промърмори тя.

Найджъл се намръщи.