Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Ти му дължиш уважение. Той е твой годеник и много скоро ще ти стане съпруг.

— Но аз не го искам.

— Как така не го искаш?

Точно за това бе дошла и Милисънт побърза да каже всичко, преди баща й да я спре.

— Не искам да се омъжвам за него, татко. Самата мисъл за това ме плаши. Бих искала…

— Нормално е девойките да се притесняват…

— Не, не е, защото причината е в него. Тази сутрин, на пътеката, той щеше да ме удари, ако Джоун не бе застана ла между нас. И то защо? Аз само го попитах защо не е тръгнал след нападателите, преди да избягат в гората.

— Той те е помислил за момче, Мили, и то за крепостен селянин. Сама знаеш, че крепостните могат да получат много жестоко наказание, ако се осмелят да се държат непочтително с господарите си. Някои са били обесвани дори и за по-малко. Смятам, че е проявил небивало снизхождение, като е смятал само да те удари.

Лицето й пламна.

— Значи ти си съгласен той да ме бие?

— Съмнявам се, че някога би го сторил — изсумтя баща й. — Опитай се да бъдеш честна, дъще. Ти сама си го предизвикала, така че изборът си е твой — дали ще живееш в разбирателство с него или не.

— Изобщо не желая да живея с него! Искам да се омъжа за Роланд Фиц Хю от Клайдън. Познавам го добре. Ние сме приятели.

— Това да не е синът на лорд Ранулф?

— Да.

— А той не е ли един от васалите на Де Торп?

— Да, но…

— Искаш от мен да те омъжа за един от синовете на неговите васали, когато можеш да станеш съпруга на графския син? Не ставай глупава, Мили.

— Ако не беше приятел с графа, ако не беше спасил живота му, аз никога нямаше да бъда сгодена за безценния му наследник! Много добре го знаеш.

— Още една причина, за да се чувстваш поласкана от годежа. Де Торп сам направи предложението. Да му откажа би било смъртна обида. Трябва да си доволна, че ще бъдеш съпруга на граф.

— Какво ме интересуват титлите, когато знам, че ще бъда нещастна? Това ли искаш за мен? Да ме обречеш на един живот, който ще мразя и който ще ме накара да страдам?

— Не, Мили, разбира се, че искам да бъдеш щастлива, И съм убеден, че ще бъдеш, след като веднъж превъзмогнеш глупавата мисъл, че не можеш да обичаш Улфрик. Няма никакви причини да не го обикнеш.

На върха на езика й бе да му каже поне една такава причина — че за няколко мига Улфрик не само бе убил един от любимците й, но и едва не я бе осакатил за цял живот. Но баща й не знаеше нищо за счупения й крак. През онези три месеца, когато бе останала в стаята си, докато се възстанови, Джоун се бе представяла за нея. Пък и тогава баща й често отсъстваше от замъка. Така че сега нямаше да й повярва. А дори и да го стореше, той нямаше да го сметне за достатъчно основание, тъй като тогава Улфрик е бил само едно момче, а на момчетата обикновено се прощаваха детските им лудории. Затова тя изтъкна друга причина.

— Не мога да обикна Улфрик де Торп, защото сърцето ми вече принадлежи на Роланд и знам, че ще бъда много щастлива с него. Сигурна съм, че той ще бъде добър и търпелив съпруг, така както ти винаги си бил добър, снизходителен и всепрощаващ баща.

Найджъл бавно поклати глава.

— Говориш за чувства, които си изпитвала като дете. Това не е любов…

— Любов е!

— Та ти дори не си го виждала от две години… спомням си, когато за последен път бе тук. Чудесно момче. Бях много впечатлен от обноските и държанието му. Не се съмнявам, че ще бъде добър и търпелив съпруг. Но аз не съм бил добър баща за теб, щом през всичките тези години съм търпял капризите ти. Сега не се нуждаеш от търпимост и снизхождение. Крайно време е да приемеш това, което си — една жена, която скоро ще стане съпруга, а след това и майка. Трябва да се държиш подобаващо на положението си и да се подготвиш за бъдещето, което те очаква. Нима искаш да се срамувам през остатъка от дните си, както толкова пъти досега си ме принуждавала да се червя заради теб?

Милисънт пребледня. Никога не бе чувала баща си да й говори по този начин — всъщност не беше съвсем вярно. Много пъти й бе споменавал, че с ненормалното си държание го кара да се срамува, но Милисънт не вярваше, че го казва сериозно. Ала сега…

— Ти се срамуваш от мен? — отпаднало попита тя.

— Не, дете, не се срамувам, само съм много разочарован, че не можеш да приемеш участта, която Бог ти е предопределил. И съм уморен от нежеланието ти да се вслушваш в думите и напътствията ми. Не осъзнаваш колко непочтително е да пренебрегваш заповедите на баща си, нито пък как възприемат този факт останалите, които също губят уважение към мен…