Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Милисънт стоеше онемяла. Не можеше да повярва на ушите си. Вбесена до краен предел, тя отвори уста, за да излее цялата си омраза върху този нагъл грубиян, но видя баща си, застанал насреща й. Той я гледаше смръщено и строго и тя стисна устни. Изгледа убийствено Улфрик, но се завъртя на пети и тръгна нагоре по стълбите.

Това бе непоносимо! Този мъж бе безчувствен като пън, не притежаваше никакъв такт и разбиране! Всичко, което й бе казал, бе предназначено, за да я предизвика и да я накара да избухне. Дали се надяваше, че тя ще се самозабрави, за да може отново да й покаже силата си? Не се съмняваше в това. Всичко можеше да се очаква от този невъзпитан грубиян!

Улфрик доволно се усмихна. В крайна сметка лорд Найджъл се оказа прав. Момичето щеше да му се подчинява, просто защото не го познаваше и не знаеше докъде се простира търпението му. Не беше наясно и до какви мерки би прибягнал, за да разреши всеки спор между двамата, а и едва ли тръпнеше от желание да узнае.

Въпреки това не се чувстваше щастлив с нея и се съмняваше, че някога ще бъде. Едва ли щеше да получи от нея нежни грижи и внимание, каквито се очакваха от една съпруга. Господи, та момичето направо си призна, че обича друг мъж. Така че тя също никога нямаше да бъде щастлива в брака им и навярно нямаше да му позволи да забрави този факт. Държанието й бе обидно и предизвикателно. Изглежда съвместният им живот щеше да представлява една нескончаема битка. Но щеше да направи дама от нея. Нямаше да позволи тя да го срами и унижава.

Лейди Джоун мина покрай него и забързано пое нагоре по стълбите. Лицето й бе угрижено, явно се безпокоеше за сестра си. Младият мъж въздъхна, изпълнен със съжаление, че тя не е по-голямата дъщеря, тъй като бе мила и чаровна и щеше да бъде прекрасна съпруга. Състрадателна, винаги готова да угоди, с мили обноски — тя бе пълна противоположност на сестра си.

Найджъл го повика на масата, но Улфрик остана на мястото си в подножието на стълбите — нямаше да позволи на проклетото момиче да се изниже скришом от замъка и отново да изчезне за цял ден. Припомни си, че предния ден тя също се бе качила по стълбите, но след това бе изчезнала, без да слиза долу. Улфрик попита един минаващ слуга дали има и друг изход и застана до стълбите близо до параклиса.

Не след дълго чу леките стъпки на жена, която слизаше надолу. Трябваше да признае, че момичето наистина бе умно. Последната й забележка миналата вечер, преди да си тръгне, наистина го бе развеселила. Да му поднесе на тепсия собствения му език, наистина не й липсваше дързост!

Обаче остана изненадан, когато видя кой слиза по стълби те — беше Джоун. Внезапно му хрумна една мисъл.

— Изглежда съм закъснял — рече той, когато младата жена стигна последното стъпало, — тя вече не е горе, нали?

— Тя?

— Не е нужно да го увърташ и да печелиш време, Джоун. Значи тя е решила и днес да се скрие от мен? Няма да…

— Грешиш.

— Нима? — намръщи се Улфрик. — Тогава ще ми покажеш…

— Вече го направих — загадъчно отвърна тя, мина покрай него и влезе в залата.

Веждите му се смръщиха още повече. Никак не обичаше гатанките, а точно това му бе поднесено току-що. Остана за миг в подножието на стълбите, опитвайки се да реши дали да се качи горе й да потърси годеницата си, макар да бе сигурен, че няма да я намери, или да последва сестра й и да се опита да разбере какво искаше да му каже преди малко.

Накрая изръмжа недоволно, влезе в залата след дамата и откри, че там имаше… две дами. Спря като закован и смаяно се втренчи в двете жени, седнали отдясно и отляво на баща си, и двете облечени в рокли от светлосиньо кадифе, с тъмносини наметки отгоре, със сини покривала на главите — бяха напълно еднакви!

Сигурно така му се струваше от светлината, нямаше друго обяснение — въпреки че през прозорците струеше ярка дневна светлина, която не оставяше затъмнен нито един ъгъл в просторното помещение. Младият мъж пристъпи две крачки, но не откри никаква разлика. И двете дами имаха едни и същи форми, облечени бяха по един и същ начин, и двете бяха невероятно хубави и… напълно еднакви! Улфрик направи още няколко крачки напред и забеляза, че едната рокля бе украсена покрай врата и по ръкавите със златиста бродерия, а другата бе избродирана със сребърна нишка, но това бе единствената разлика. Лицата на двете млади жени бяха съвсем еднакви!

Как не го бе забелязал досега? Много добре знаеше защо. Всеки път, когато поглеждаше към Милисънт Криспин, виждаше вбесяващите дрехи, които носеше, и изобщо не се бе вглеждал в лицето й. Бе забелязал краката й, ясно очертани от тесните прилепнали панталони, и бе изпитал раздразнение, че и другите мъже можеха да ги огледат. Не си бе дал труд да се взре по-внимателно в изпоцапаното й лице и да открие какво се крие под мръсотията. Освен това всеки път погледът му се бе замъглявал от ярост, защото тя бе тъкмо това, което се страхуваше, че ще бъде.