Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Достатъчно! — рязко я прекъсна Улфрик. — Може би ще се договорим да помълчим малко, преди апетитът ми да е изчезнал съвсем, така както е изстинала и храната.

— Както кажеш, Улфрик — сладко се усмихна Милисънт. — Как би могла една нищо и никаква жена да си позволи да не се съгласи с теб?

Той изръмжа сърдито в отговор, питайки се дали тъкмо това не е било намерението й от самото начало — да му развали настроението. Ако бе така, наистина притежаваше необикновени умения и природна дарба да постига целта си.

Найджъл предложи да отидат на лов за развлечение на рицарите, които съпровождаха госта му. Това нямаше да бъде преживяване, на което Милисънт би се наслаждавала, тъй като напоследък баща й ловуваше само със соколи, които свършваха цялата работа и по този начин лишаваха лова от цялата радост и вълнение на преследването.

Джоун се съгласи да придружи ловците. Тя имаше малък ястреб, добре обучен и кротък, който използваше при подобни случаи. Птицата се отличаваше от останалите ловни соколи, които бяха мъжки и много по-агресивни.

Милисънт отклони поканата. Общуването с годеника й стигаше за днес, освен това тя никога не бе обучавала сокола си да ловува, птицата беше само неин домашен любимец. Казваше се Риска, също като онзи сокол, който Улфрик бе убил, и може би това бе една от причините да го обича и да го глези повече, отколкото би трябвало. Освен това се съмняваше, че баща й ще позволи да вземе лъка си, а щом нямаше с нищо да допринесе за лова, нямаше смисъл изобщо да участва.

Улфрик обаче бе на друго мнение; всъщност той я спря, когато тя се опита да напусне голямата зала, след като обядът привърши.

— Ти ще дойдеш с нас.

Две заповеди от него, и то в един ден! Нима си въобразяваше, че ще контролира всяко нейно движение? Или пък смяташе, че е неспособна сама да взима решение? Разбира се, не му дължеше никакво обяснение.

— Предпочитам да не идвам — заяви тя, което би трябвало да го задоволи, но се оказа, че не е така.

— Баща ти ми каза, че си поискала един месец, за да свикнеш с мен, преди да се оженим. Ако е така, то ще се наложи да положиш усилия, за да прекарваме повече време заедно… в противен случай ще реша, че не се нуждаеш от това време и можем да пристъпим незабавно към венчавката.

На устата й бе да му заяви, че не й е приятно да прекарва с него по цял ден, но това бе твърде опасно. Да му прави компания или незабавно да се омъжи за него — това бяха двете възможности, които й се предлагаха. Не й оставаше нищо друго, освен да избере по-малката от двете злини.

Така че всички се събраха във вътрешния двор, където ги очакваха конете и соколите. Милисънт трябваше сама да доведе коня си, защото нито един от конярите не се осмеляваше да приближи до Стомпер. Щеше да вземе друг кон, но любимецът й се нуждаеше от чист въздух и движение.

Всички в Дънбър знаеха как Стомпер бе станал неин кон. Споменът не бе от приятните, поне за Милисънт. Конят принадлежеше на един гостуващ рицар, който, за да го подчини на волята си, се отнасяше грубо и жестоко с животното, но без особен успех.

Веднъж конят побесня и едва не уби рицаря, и то в присъствието на Милисънт. Явно жребецът повече не можеше да служи на мъжа и той заповяда да го убият. Тогава тя се намеси и за да защити животното, заяви, че може да го дресира. Рицарят, разбира се, не повярва и й каза, че ако успее да го опитоми, ще й го подари.

Може би не биваше да го прави толкова бързо. Рицарят побесня, като видя колко лесно успя да укроти непокорния му жребец. Въпреки че никак не й се нравеше идеята каквото и да е животно да принадлежи на толкова груб и жесток човек, за да успокои разгневения мъж, тя предложи да му върне обратно коня. Все пак баща й смяташе да го назначи към охраната в замъка. Гордостта на рицаря го накара да откаже предложението й. Разбира се, той не пожела да остане нито миг повече в Дънбър и незабавно си тръгна.

Баща й се разсърди, че стана причина за внезапното му заминаване. Но по-късно й се извини, защото бе узнал, че въпросният рицар бе постъпил на служба при друг благородник и впоследствие бе предал господаря си, отваряйки вратите на замъка, за да пусне враговете му.

Оттогава за Милисънт предателството и жестокостта вървяха ръка за ръка и всеки, който бе способен на грубост и демонстрираше сила пред по-слабите и по-беззащитните от него, не заслужаваше доверието й. Бе твърдо убедена, че годеникът й принадлежеше точно към тази категория.