Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Джоун укорително поклати глава.

— Сигурно има нещо, което би могла да харесаш у него. Той е много красив и привлекателен мъж. Зъбите му са бели и здрави, няма лош дъх. Млад е, тялото му не е тлъсто или отпуснато. Наистина всичко у него си е съвсем на ред…

— Докато не заговори или не размаха юмруците си — прекъсна я Милисънт. — Тогава става по-лош и отвратителен и от най-гадния и миризлив плъх!

Джоун въздъхна примирено, явно нямаше смисъл да убеждава сестра си. Ала въпреки това реши да опита за последен път.

— Ти можеш да накараш и най-свирепия звяр да яде от ръката ти. Защо не направиш същото и с един млад рицар?

Милисънт примигна. Никога не й бе хрумвало подобно нещо.

— Искаш да кажеш да го опитомя?

— Да, така че да ти хареса.

— Но… той не е животно.

Джоун завъртя очи.

— Ако някой те чуе как го описваш, би си помислил, че е.

— Не знам дори какво да сторя… ако въобще си направя труда да се опитам.

— Ти даваш на животните това, от което те най-много се нуждаят, нали? — изтъкна Джоун. — Доверие, състрадание, ласкаво и нежно отношение — всичко, което е нужно, за да не се плашат от теб.

— Този мъж не се нуждае от състрадание, нито пък му е потребно да ми вярва. Та с какво бих могла аз да му навредя? Освен това дълбоко се съмнявам, че ще намери ръката ми за нежна, ако го ударя с нея по главата.

— И ти наричаш това нежност? — засмя се сестра й.

— Не, просто ти казвам, че няма да я усети. Така че с какво бих могла да го опитомя?

Джоун сви рамене, но след миг на устните й заигра лукава усмивка.

— Уилям обичаше да казва, че всички мъже се нуждаят от едно хубаво лудуване в леглото, за да бъдат щастливи.

— Джоун!

— Е, той наистина казваше така.

— И това ли бе всичко, което го правеше щастлив? — невярващо попита Милисънт.

— Не, той бе щастлив просто да е с мен, но вече ти казах, че много ме обичаше. Ако не желаеш любовта на Улфрик, тогава ще трябва да се постараеш да се чувства задоволен и така ще можеш да живееш в съгласие с него.

— Оценявам това, което правиш, Джоун — усмихна се Милисънт, — и навярно съветите ти биха били много полезни, ако бъда принудена да живея с него. Но предпочитам това да не се случва. Да живея с мъж, който всеки миг може да вдигне юмрука си срещу мен? Той е жесток и груб и винаги прибягва до насилие. Такъв беше като момче, такъв е и сега.

— Но това също може да бъде обуздано, ако се постараеш да го опитомиш с нежност и разбиране.

— Може би той смята да направи точно това, което и ти ме съветваш — да ме опитоми и да ме направи такава, каквато той би искал. Да не би да смяташ, че ще мога дълго да понеса подобно насилие?

— Необходимо е да се правят взаимни отстъпки, Мили.

— Това предполага равенство между мъжа и жената, а нали ти сама току-що ми изтъкна, че такова нещо е невъзможно в брака? Той няма защо да прави отстъпки. Той е мъж и единствено неговото мнение е меродавно, може да наложи всичко, каквото му хрумне. Докато аз съм едва ли не нищо, една жена, която трябва да се съгласява и да се примирява. Господи, как мразя това!

По лицето на Джоун пробягна сянка. Не за пръв път чуваше колко много мрази сестра й женското тяло, в което се бе родила. И както и преди, така и сега, не знаеше какво да й каже, за да я утеши, да я накара да приеме по-лесно съдбата си.

Никой не оспорваше правото на мъжа да постъпва както намери за добре. Но една жена нямаше право на това. Повечето жени никога не се замисляха, че всъщност ги смятаха за собственост — на това ги учеше църквата, такива бяха за своя крал, за семействата си… за съпрузите. Тези, които оспорваха това, подобно на Милисънт, никога нямаше да се примирят с участта си и никога нямаше да бъдат щастливи.

Ловците спряха на малката поляна, за да пуснат ловните соколи. По това време на годината нямаше много дивеч, но добре обучените птици нямаше да пропуснат плячката и щяха да се спуснат от небето, за да я убият.

Гледката на сокол в действие доставяше изключително удоволствие на всеки ловец. Въпреки че Милисънт предпочиташе да ловува, използвайки собствените си ловни умения, не можеше да не се възхити на усъвършенстваните от обучението хищнически инстинкти.

За разлика от гостите, всички рицари от Дънбър имаха собствени птици. Макар че мнозина пътуваха с ловните си соколи, Улфрик и хората му не бяха предвидили участието си в подобен лов.

Повечето от благородниците — и мъже, и жени, притежаваха собствени ловни соколи, а някои от тях толкова много ги ценяха и обичаха, че никога не се разделяха с тях. Всъщност не бе рядко срещано явление птиците да придружават господаря си на трапезата — независимо собствена или чужда — и да се хранят от ръката му с най-отбрани късове месо. Един ценен сокол обикновено не се разделяше със своя собственик — седеше кацнал върху китката му или върху облегалката на стола му.