Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Но също като Милисънт, и Улфрик бе дошъл на този лов по-скоро като наблюдател, отколкото като участник. Странно, но девойката се улови, че очите й се задържат по-дълго върху него, а не върху красивия полет на птиците.

Искаше й се Джоун да не й бе изтъкнала колко красив мъж бе той, защото не можеше да не се съгласи с това твърдение. Чертите на лицето му бяха ясно изразени и изключително мъжествени. Той се придържаше към стария нормандски обичай да бръсне гладко лицето си. Крал Джон си бе пуснал брада и повечето от благородниците му подражаваха, но не и Улфрик.

Косата му също бе малко по-дълга от обичайното, всъщност бе дълга колкото нейната. Това я караше да се чувства някак си… странно. Не че му завиждаше за тази лъскава грива от блестящи гарвановочерни кичури, но внезапно изпита желание собствената й коса да е малко по-дълга… всъщност много по-дълга, което бе глупаво и смешно.

Той наистина изглеждаше величествено, възседнал прекрасния си черен жребец, а широката сива пелерина се стелеше но лъскавия гръб на животното и достигаше до опашката. Дори и когато бе спокоен, Улфрик седеше из правен на седлото, с изпънати рамене, а широките му мускулести гърди сякаш още повече подчертаваха тънката му талия.

Джоун бе казала истината — по това стройно мъжко тяло нямаше излишна тлъстина или отпусната плът. Мускулите на гърдите му опъваха черната туника и се извиваха подобно на змии под финия плат. Дългите му крака също бяха стегнати и мускулести, а високите до коленете кожени ботуши плътно обвиваха прасците му.

Наистина всичко във външния му вид бе радост за окото. Жалко, че той бе типичен жесток и свиреп рицар, а тя очакваше нещо повече от един съпруг. Знаеше, че не е реално един мъж да бъде жесток само на бойното поле, но точно с такъв мъж искаше да прекара остатъка от живота си и бе сигурна, че Роланд е идеалният съпруг за нея, а не Улфрик де Торп.

Явно твърде дълго се бе взирала в Улфрик, тъй като той го усети и тъмносините му очи внезапно се приковаха в нея. Той се взря изпитателно в лицето й. Милисънт се почувства неспокойна и в същото време в гърдите й се надигна непознато вълнение, още повече, че той не я приближи, а само продължи да я гледа настойчиво.

Младото момиче се опита да отвърне поглед, но безуспешно. Той сякаш я бе омагьосал. Не усещаше студ, а по-скоро обратното — стана й горещо… Това я накара да потръпне и тя се загърна по-плътно с наметката си. Действието й го накара да се усмихне, като че ли знаеше, че именно той е причината за неудобството й.

В следващия миг препусна към нея. Милисънт бе изненадана, че той бе изчакал толкова дълго, след като й бе заповядал да присъства на лова. Но веднага след като напуснаха замъка, Улфрик престана да й обръща внимание.

Трябваше му малко време, за да стигне до нея, тъй като девойката съзнателно се бе държала на разстояние от него. Той приближи, но дръпна юздите на коня си недалеч от Стомпер. Обаче жребецът не му се подчини и не спря, а допря муцуната си до ръката на Милисънт, очаквайки приятелско почесване, въпреки отчаяните усилия на Улфрик да го отдръпне от нея.

Тя го чу как изруга ядосано, задето не можеше да обуздае собствения си жребец.

— Господи, какво си направила с коня ми? — сърдито извика той.

— Нищо, просто се сприятелихме — отвърна Милисънт, усмихна се на животното и го почеса. Стомпер рязко изви глава, за да се увери, че нищо не я застрашава.

— Хм… има нещо загадъчно, нещо дяволско в начина, по който се справяш с животните.

Милисънт презрително изсумтя, ала в същия миг съжали. Може би щеше да бъде в нейна полза, ако Улфрик я смята за вещица. Вероятно нямаше да бъде толкова груб и жесток с нея, ако подозираше, че тя може да му отмъсти по някакъв свръхестествен начин. Тази мисъл й достави искрено удоволствие.

— Животните, с които се сприятелявам, просто знаят, че аз няма никога да ги нараня. Дали и твоят жребец мисли същото за теб?

— Защо ще го наранявам?

— Ти вече го правиш — изтъкна тя, — като се опитваш да го отдалечиш от мен.

Лицето му пламна, после се намръщи.

— Лейди, не прекалявай с търпението ми.

Тя кимна замислено, сетне се усмихна. Лицето му потъмня още повече, а нейната усмивка стана по-широка. Може би не бе много разумно да го предизвиква, макар и изкусно, и с финес, но тя просто не можеше да устои на изкушението.

Той отново се опита да накара жребеца си да се по мръдне, този път не толкова грубо, но отново не успя.

— Освободи го от себе си — заповяда й накрая Улфрик.