Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Какво?! На мен ми бе дадено допълнително време. Татко не може да се отметне сега само защото…

— Ти все още ще разполагаш с това време, просто докато то изтече, ще бъдеш в Шефърд, а не тук.

Милисънт се намръщи. „Неговата идея“ продължаваше да не й се нрави.

— Ти каза „заминаваме“.

Джоун се усмихна.

— Споделих с татко, че още не си достатъчно добре, за да пътуваш без мен. И той се съгласи да те придружавам.

Милисънт сграбчи ръката на сестра си.

— Благодаря ти, но може би е по-добре да се престоря на по-болна, отколкото съм. Тогава може би и двете ще си останем у дома.

Джоун поклати отрицателно глава.

— Каква разлика има дали ще чакаш тук, или там? Все още разполагаш с отпуснатото ти време.

— Шефърд е негово царство. Няма да се чувствам удобно в дома му.

— Струва ми се, че ти няма да се чувстваш удобно никъде, където е и той, така че каква е разликата?

— Права си — призна Милисънт и въздъхна. — Значи утре потегляме… Дали да не започнем още отсега да опаковаме багажа?

— Какво по дяволите, е това?

Милисънт проследи погледа на Улфрик, който гледаше смаяно в слугите, носещи четири клетки с различна големина. Всички се бяха събрали във вътрешния двор, където ги очакваха две каруци, пълни с багажа на двете сестри. Домашните любимци на Милисънт бяха последното, което трябваше да се натовари.

Тя бе много горда с дървените клетки, които бе направила още като дете, когато трябваше да замине за Фулбрей Касъл. Тогава не пожела да тръгне без любимците си. Нямаше намерение да ги оставя и сега.

— Моите любимци ще пътуват удобно в клетките си, поне някои от тях — отвърна Милисънт на въпроса на Улфрик.

Тъмносините му очи се извърнаха към нея.

— Ти имаш четири домашни животни?

— О, не, те са повече, но само тези имат собствени клетки.

Той отново погледна към клетките и надникна в една от тях.

— Бухал? Как може да си избереш бухал за домашно животно?

— По-скоро Хут ме избра за свой собственик. Той ме последва у дома и направи такива поразии, че най-накрая се съгласих да го задържа.

— Съгласила си се… — повтори той и млъкна при вида на съдържанието на втората клетка. — Смяташ, че няма да ти осигуря достатъчно храна и си понесла и обяда си, така ли?

Милисънт отново проследи погледа му и ахна ужасено.

— Дори не си го помисляй! Аги е с мен откакто се е излюпила. Тя не е за ядене.

— Пилетата не са домашни любимци! — възмути се младият мъж.

— Това е! — не по-малко възмутено отвърна Милисънт.

— А мога ли да попитам какво представлява тази кожена топка?

Тя се засмя. Изумлението му или по-скоро раздразнението му, бе започнало да я забавлява.

— Всъщност това не е кожа, а са бодли… това е моят таралеж. Наричам го Слипър, тъй като прекарва по-голямата част от годината в сън.

Той поклати невярващо глава, но в следващия миг се намръщи, защото видя Стомпер, привързан към задната част на каруцата. Ала това бе нищо в сравнение със смайването, което се изписа на лицето му, когато най-после забеляза Гроулс, който тъкмо подаде нос, за да види с кого разговаря господарката му.

— Вълк? Ти държиш при себе си вълк?

— Гроулс е напълно опитомен. Той е много дружелюбен и бързо се сприятелява с всички.

— Тогава защо го наричаш Гроулс 5 5 Ръмжа (англ.) — Б.пр. ?

За нещастие, любимецът й избра тъкмо този момент, за да изръмжи не особено приятелски към Улфрик, явно подразнен от тона му.

— Е, той не винаги е приятелски настроен — усмихна се девойката. — Освен това никак не му се нрави, когато някой ми крещи.

— Не съм крещял! Имам пълно основание да го сторя, но въпреки това не съм!

— Да, съвсем ясно чувам, че въобще не крещиш — кротко рече Милисънт.

— Тези животни остават тук! — смръщи буреносно вежди Улфрик.

Милисънт настръхна.

— Тогава и аз ще остана тук.

— Въпросът не подлежи на обсъждане.

— Съгласна съм — не подлежи.

Джоун застана между двамата.

— Животните на сестра ми няма да създават главоболия по време на пътуването, Улфрик. След като се настаним и потеглим, изобщо няма да разбереш, че са с нас. Но не я карай да ги оставя тук, тя е толкова привързана към тях. Всъщност тя ги обича като свои деца, а не като домашни животни.

Той отвори уста, за да възрази, но явно промени намерението си и вместо това се усмихна широко на Джоун. Милисънт не за пръв път го виждаше да се усмихва на сестра й. Но досега никога не бе обръщала особено внимание на този факт.