Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Аз не го задържам — спокойно отвърна тя. — Може би, ако се извиниш, задето му причиняваш болка и му покажеш, че те е грижа за него, той ще ти се подчини.

Улфрик изръмжа, скочи от седлото и отведе коня на известно разстояние. Докато го наблюдаваше, Милисънт едва успя да се сдържи да не избухне в смях.

— И не забравяй да му се извиниш! — извика тя.

Той не й обърна внимание — дори не погледна към нея, нито пък я удостои с някакъв отговор. Каза няколко думи на коня си, които тя не успя да чуе. Вероятно заплахи и злокобни предупреждения да не е посмял отново да го излага и засрамва пред една нищо и никаква жена.

След малко той отново се качи на коня и още веднъж се опита да я приближи. Само че този път се постара да държи коня си извърнат настрани, за да не може да я вижда.

Маневрите му успяха и Улфрик облекчено се отпусна на седлото, но не за дълго. Не му бе нужно много време, за да осъзнае, че Милисънт го гледа отгоре надолу, въпреки разстоянието помежду им.

Независимо от високия ръст на Улфрик, нейният огромен боен кон я издигаше малко над него. Очевидно на младия рицар никак не му се нравеше да я гледа отдолу нагоре.

Милисънт нарочно се изправи на седлото, добавяйки още малко височина в своя полза. Улфрик изръмжа отвратен и обърна жребеца си, за да я остави.

В този миг тя изохка от болка.

Беше съвсем неволно. В никакъв случай не искаше да го кара да остава при нея. Самата тя бе безкрайно изненадана, когато чу свистенето на приближаващата се стрела, а миг след това усети как я прониза в горната част на ръката. Стрелата продължи пътя си и се заби в близкото дърво. Милисънт се взираше смаяно в нарастващото кърваво петно, което се появи върху наметката й, докато Улфрик се върна при нея.

Реакцията му бе мигновена. Вдигна я от Стомпер, притисна я до гърдите си и я уви плътно в пелерината си.

— На оръжие! — извика той и не след дълго хората му го заобиколиха.

Милисънт се опита да намери някакъв отвор в широката пелерина, за да може поне да подаде главата си, но без успех. После жребецът препусна в галон и тя се отказа.

Чувстваше се малко замаяна, а усилията й да се из мъкне навън я бяха изтощили. Освен това болката в рамото се засили и стана почти непоносима, докато конят се носеше като вихър към замъка.

Когато стигнаха до подвижния мост, Милисънт вече не чувстваше нищо. За пръв път в живота си, тя припадна, и то не от болката, можеше да издържи и на по-силна — а от загубата на кръв. Тъй като бе скрита под широката пелерина на Улфрик, нито един от двамата не можеше да види колко много кръв бе изгубила.

— Защо лечителят на замъка се бави още? — попита Улфрик.

— Изобщо не съм изпращала да го повикат — тихо от върна Джоун.

— Трябваше да го направиш, веднага щом пристигнахме. Ще отида да го доведа.

Милисънт се опита да отвори очи, за да ги види. По гласовете им разбираше, че са близо до нея, но нямаше сили да повдигне клепачи. Главата и бе замаяна, а ушите й бучаха, което й пречеше да чува добре. Знаеше, че трябва да заспи, за да възстанови силите си, но изгарящата болка в ръката не й позволяваше да потъне в блаженството на съня.

— Ако го доведеш, аз ще залостя вратата — заяви Джоун. — Той не може да направи за Мили нищо, което и аз да не мога. Пфу, само я погледни! Тя вече е загубила толкова много кръв, че не може да си позволи да загуби и една капка повече.

— Глупости…

— Мисли каквото искаш, но сестра ми и аз от личен опит се убедихме, че кръвопускането може да е добър лек за някои болести и инфекции, за да се изсмуче отровата, но не помага при открити рани. Тъкмо обратното — изсмукването на кръв в такива случаи още повече влошава положението на болния. Освен това сестра ми мрази пиявиците и никак няма да ти бъде благодарна, ако станеш причина да й ги сложат, когато е била твърде слаба, за да се противопостави.

— Не ми трябва благодарността й, искам да се оправи — сковано отвърна Улфрик.

— Тогава ме остави аз да се погрижа за нея. Ако искаш да ми помогнеш, кажи на татко, че това е обикновена рана и Мили се нуждае само от няколко дни почивка.

В стаята настъпи тишина.

— Нали ще ми съобщиш, ако настъпят някакви промени в състоянието й? — попита след малко рицарят.

— Разбира се.

— Бих искал да я видя, когато се събуди.

— Ще те повикам веднага, след като тя се съгласи да я посетиш.

Той изсумтя недоволно и нареди:

— Аз не моля за нейното разрешение. Повикай ме.

Вратата се затвори доста шумно зад него, явен знак колко го бе ядосала Джоун. Милисънт все още не можеше да отвори очи, за да се увери, че си е отишъл. Но успя да раздвижи устните си.