Джоана Линдзи - Преплетени сърца

За всеки бе очевидно, че Улфрик на драго сърце би приел Джоун за своя годеница. Милисънт се запита дали Джоун би имала нещо против да си сменят местата. Нямаше нужда да казват на никого. Толкова често се бяха представяли една за друга, че едва ли някой щеше да разбере. Щеше да бъде много лесно.

Мисълта я въодушеви, но внезапно в съзнанието й из плува гледката как Улфрик и Джоун се прегръщат страстно. Почувства се така, сякаш здравата я бяха разтърсили.

Девойката примигна няколко пъти, за да пропъди неканените образи, а заедно с тях и мисълта за размяната. Милисънт се опита да се убеди, че мъката, която й бе причинила въображаемата сцена, се дължи единствено на нежеланието й любимата й сестра да попадне в ръцете на такъв грубиян и тиранин като Улфрик де Торп.

Младият мъж се обърна, за да поговори с един от хората си, който бе приближил към него. Когато отново погледна към каруцата, всички клетки вече бяха натоварени и подредени зад Милисънт. Той въздъхна недоволно, но не каза нищо, явно примирен с присъствието им.

Но следващите му думи наистина изненадаха Милисънт.

— Сигурна ли, че се чувстваш достатъчно добре, за да пътуваш?

Тя го увери, че двете със сестра й са добре и той побърза да ги остави. За миг си помисли, че въпросът му изразява истинска загриженост и това я смути. Ала здравият разум бързо надделя — по-скоро се опасяваше, че ако тя не се чувства добре, ще ги забави по пътя.

Нейното състояние не ги забави, но тежко натоварените каруци със сигурност го сториха. Вместо ден и половина, пътуването продължи два пълни дни. Заваля сняг и рязко застудя.

Въпреки че бяха плътно увити в дебелите си наметки и покрити с две допълнителни одеяла отгоре, сестрите трепереха от студ, а снегът се топеше и влагата бавно се просмукваше в дрехите им. Конниците също не бяха пощадени от лошото време и затова, когато стигнаха до абатство Норидж, Улфрик реши да пренощуват там. Разбира се, монасите не разполагаха с достатъчно стаи, за да настанят всички, но конюшнята бе топла и представляваше чудесно убежище срещу студа. Рицарите и двете жени се настаниха в манастира.

Джоун и Милисънт се нахраниха в стаята си, тъй като разбираха, че монасите предпочитат да избегнат общуването с жени. Легнаха си веднага след вечеря, защото Улфрик ги бе предупредил, че ще потеглят рано на другата сутрин, за да наваксат забавянето.

Милисънт и без това се чувстваше напълно изтощена. Не искаше да го признае, но раната още я болеше и тя не се бе напълно възстановила след злополуката. Май наистина трябваше да отложи пътуването с няколко дни, до като ръката спре да я боли. Раната пулсираше, а тялото й бе изтръпнало, сякаш бе яздила цял ден, но бе толкова уморена, че бързо заспа.

Милисънт не разбра какво я събуди посред нощ. Почувства се неспокойна, сякаш нещо не бе на ред. Усещане за надвиснала заплаха прогони съня от очите й.

Трябваше да се увери, че в тихата стая няма никой друг, освен нея и сестра й. Наоколо беше твърде тъмно и не се различаваше нищо, освен тъмните сенки. В огнището тлееха само въглени, които не можеха да прокудят мрака, а преди да заспят бяха загасили свещта на малката масичка до леглото.

Обаче нямаше да се успокои, ако не провери всяко ъгълче в стаята. Девойката сграбчи свещта, претърколи се безшумно до сестра си и прошепна:

— Шшт — в случай, че Джоун се събуди.

Стана от леглото и препъвайки се в тъмнината, приближи до огнището, за да запали свещта от въглените.

Всъщност Милисънт не очакваше да открие нищо. Беше сигурна, че ще се присмее сама на глупавите си страхове и ще се върне успокоена в леглото. Затова застина уплашено, когато видя една едра фигура, застанала в другия край на леглото с кинжал в ръка.

Никога досега не бе виждала този мъж. Лицето му не бе от тези които се забравят — широк белег прорязваше едната му буза и се губеше в рунтавата брада. Виждаше се, че бе дошъл отвън. По върха на вълнената шапка, както и по мускулестите рамене, още се белееше сняг.

Джоун сигурно се бе събудила и сега чакаше притихнала и нащрек, за да разбере какво означава предупреждението на сестра й. Тя ахна и седна в леглото, когато видя неканения посетител.

Той се втренчи в нея, после погледът му се отправи към Милисънт. Тъмните му очи не издаваха особен ум, по-скоро в момента изглеждаха уплашени.

— Коя от двете е по-голямата? — попита мъжът.

— Аз — побърза да заяви Милисънт, без да отделя поглед от блестящото острие в ръката му. Нямаше да позволи да наранят сестра й заради нея. Обаче Джоун също бе разбрала намеренията на непознатия и отвърна същото едновременно с Милисънт. Мъжът объркано изръмжа.