Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Изпълнен с неудобство, Улфрик продължи към издигната платформа, където седяха господарят на замъка и двете му дъщери. Не знаеше до коя трябва да седне, а и нито една от двете не го гледаше, което би могло да му подскаже коя е годеницата му.

Младият мъж рядко се бе чувствал толкова несигурен и това никак не му харесваше. Нито пък му се нравеше усещането, че са го направили на глупак, защото именно така се чувстваше. Как бе пропуснал да разбере, че лорд Найджъл Криспин има дъщери-близначки? Баща му сигурно му го е споменавал, но Улфрик не му бе обърнал внимание, тъй като никога не се бе интересувал от дъщерите на лорд Криспин, за да запомни този факт. Сам си бе виновен за неловкото положение, в което се бе озовал.

Реши да рискува и се запъти към тази от близначките, която седеше по-близо до стълбите.

Тя бе достатъчно любезна да го поправи и прошепна, преди Улфрик да се настани до нея:

— Сигурен ли си, че искаш да седнеш тук?

Очевидно не беше, защото той продължи към празното място до другата близначка. Обаче и тази се извърна към него и прошепна:

— Аз съм Джоун, лорд Улфрик. Не предпочитате ли да седнете до годеницата си?

Той се изчерви и усети как целият пламва, когато чу тихото кискане на другата близначка. Лорд Найджъл се закашля, явно разбрал какво бе направила Милисънт, тъй като бе свикнал с лудориите на двете си дъщери.

Улфрик не намираше ситуацията за забавна, особено след като му се наложи да се обърне и да се върне в другия край на масата. Можеше единствено да бъде доволен, че не се бе посрамил още повече, като благодари на първата близначка за очевидно лъжливото й предупреждение.

Улфрик приближи до нея, повдигна пейката, върху която седеше, и я премести по-назад, за да има място и за него. Чу как момичето ахна смаяно и се хвана с две ръце за масата, за да не падне. Това го накара да се почувства малко по-добре и той се отпусна до нея.

Сега тя го гледаше свирепо, което му подейства още по-успокояващо и до голяма степен уталожи раздразнението му.

— Следващия път си направи труда да ме предупредиш, преди да решиш да местиш мебелите! — изсъска тя.

Улфрик повдигна вежди.

— Следващия път не се преструвай на това, което не си.

— Не съм се преструвала! — възмути се тя. — Просто ти зададох съвсем разумен въпрос. Като се имат предвид всичките ти недоволни гримаси, откакто си пристигнал, предположих, че едва ли ще искаш да седнеш близо до мен.

— Когато си облечена като селянин, момиче, всеки би се опасявал, че може да прихване въшки. Нищо чудно, че си ме накарала да се намръщя.

Лицето й пламна.

— Да не би да мислиш, че като съм сменила дрехите си, съм се отървала и от въшките?

— Не, предполагам, че не — засмя се той. — Има ли вероятност да ги прихвана от теб?

— Искрено се надявам на това — стисна устни Милисънт.

Не успя да й отговори, тъй като в залата влязоха слугите с подноси храна. Един от тях се наведе и остави пред Улфрик и Милисънт голям самун хляб и поднос с ястия, друг наля вино, а трети…

Улфрик се отказа да продължи разговора и се облегна назад, за да изчака прислугата да се отдалечи. На устните му играеше лека усмивка и той самият бе учуден от доброто си настроение след преживяното неудобство преди малко.

Кой би си помисли, че ще намира Милисънт Криспин за забавна? Във всеки случай поведението й не можеше да се нарече такова, нито пък навиците. И въпреки това думите, които изстрелваше през стиснатите си устни, го развеселяваха. Не разбираше защо, тъй като очевидно тя самата нямаше никакво намерение да го забавлява. Не, намерението й бе да го обиди, както снощи, така и сега.

Може би тъкмо това бе обяснението. Никога досега не бе обиждан или пренебрегван от жена и навярно затова му бе толкова интересно. А и това не бе точно целта, която повечето жени се стремяха да постигнат.

Обичаят изискваше да обслужва дамата си на масата, да избира най-хубавите късчета месо и да й ги поднася. Когато слугите се отдалечиха, Улфрик не можа да се сдържи и се наведе над нея:

— След като предпочиташ да бъдеш мъж, може би ще пожелаеш ти да ми даваш храната?

Тя му отправи поглед, който би могъл да се изтълкува като смесица между невинност и любопитство, и сви рамене.

— Не осъзнавах колко си смел, да се оставиш да доближавам ножа си толкова близо до лицето ти.

С тези думи забоде парче месо с малкия кинжал за хранене и се втренчи за миг в него, преди да го поднесе към устата му. Улфрик сграбчи ръката й, за да я бутне назад, ала зърна предизвикателните пламъчета в зеленозлатистите й очи и я остави да продължи. Невероятно, но тя се осмеляваше да го накара да й се довери, след като съвсем ясно бе дала да се разбере, че не бива да го прави. Всъщност тя го накара да съжалява, че я е предизвикал.