Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Благодаря ви за откровеността, лорд Найджъл, но след като се вземат предвид всички тези неща, смятате ли, че от дъщеря ви ще излезе добра съпруга?

За негово огромно разочарование Найджъл му се усмихна.

— Да, не се съмнявам в това. Тя обича децата и ще обича и съпруга си, просто някой трябва да заглади острите й ръбове и да я накара да разбере грешките в държанието си.

— Как бихте могли да сте сигурен в това?

— Защото точно това стана с майка й, а тя е нейна дъщеря. Казах, че съпругата ми притежаваше страстен дух. В интерес на истината не мога да скрия, че когато се запознахме, тя бе истинска фурия, пълна с гняв и гордост, със злостен език, който умееше да наранява дълбоко. Ала въпреки това любовта напълно я промени.

Улфрик едва се сдържа да не изсумти презрително.

— Вие предполагате, че тя ще ме обича. Ами ако не стане така?

Найджъл се ухили, което смути госта му още повече.

— Не виждам нищо у теб, което да не е наред — тъкмо обратното. Да не би да искаш да ми кажеш, че имаш трудности с жените? — Младият мъж се изчерви и лорд Криспин побърза да добави: — Не ми се вярва. И моята дъщеря не е по-различна от коя да е друга жена, само й трябва малко време, след като станеш център на живота й. Сигурен съм, че синът на Гай ще се грижи добре за по-голямата ми дъщеря, защото, ако приличаш на баща си, ти си напълно подходящ за нея.

Това сложи край на надеждите на Улфрик да накара Найджъл да развали уговорката. Щеше да бъде обвързан за цял живот с един дявол в женски образ, и то само защото бе син на баща си, а не някой груб и недодялан рицар, който биеше по-слабите, както правеха мнозина. Просто баща му го бе възпитал по друг начин.

Никак не му се нравеше идеята да бъде възпитател на собствената си съпруга, както явно се очертаваше. Част от горчивината и недоволството, които изпитваше, се прокрадваха в следващата му забележка, макар да се постара да запази спокоен тона си.

— Междувременно ще трябва някак си да се оправям с дъщеря ви, лорд Найджъл, докато тези промени се осъществят. Тя пренебрегва вашите заповеди. Какво ви кара да смятате, че ще се подчинява на моите?

— С мен тя много добре знае докъде може да стигне, без да пострада, а с теб няма да има това предимство. Милисънт не е глупава, момчето ми, тъкмо обратното. Тя просто е малко… странна в държанието си. Смята за важни необичайни неща — поне за момента. Но това ще се промени, след като веднъж се омъжи.

Явно бащата бе оптимист. За разлика от Улфрик.

Джоун се измъчи, докато намери сестра си. Милисънт би трябвало да се качи по стълбите, водещи към стаята в северната кула, която двете деляха, но както Джоун подозираше, тя бе пресякла коридора към стълбите в западната кула, които я бяха извели към задната врата на замъка. Дънбър не бе никак малко място, ако търсиш някого, който не желае да бъде намерен.

Най-после откри непокорната си сестра в конюшнята, където се опитваше да се сприятели с черния жребец на Улфрик де Торп. Животното не бе от огромните бойни коне, които се отглеждат и използват в битки заради злия си нрав и насладата, с която тъпчат всичко живо, изпречило се на пътя им. Подобни коне не бяха удобни за пътуване именно поради буйния им и непредвидим характер и затова обикновено рицарите ги пазеха само за сраженията. Но въпреки това конят на Улфрик бе едър и не изглеждаше много приятелски настроен… поне досега.

— Не се опитваш да го настроиш срещу собственика му, нали? — смутено попита Джоун сестра си, докато приближаваше колебливо към клетката.

— Обмислях тази идея.

Киселият отговор накара Джоун да се усмихне.

— Но промени намерението си?

— Да. Не бих искала да видя наранен този жребец, което несъмнено ще се случи, ако онзи негодник изгуби контрол върху него. Той има навик да бие и да причинява болка — това бе първото нещо, което узнах за него.

— Онова бе много отдавна, Мили — нежно й напомни Джоун. — Тогава той беше само едно момче, а не истински мъж, какъвто е сега. Не се съмнявам, че се е променил…

Милисънт вирна глава, а в очите й лумнаха златисти пламъци.

— Ти сама видя как се държа на пътеката. Та той щеше да ме удари, ако не бе препречила пътя му.

— Но той не знаеше, че си ти.

— Достатъчно по-дребна и по-слаба съм от него, независимо за кого ме е помислил?

Джоун трудно можеше да обори това твърдение и затова побърза да изрече:

— Но аз видях какъв ужас изпита, когато разбра, че си била ти.

— Много добре! — избухна Милисънт. — Тогава, като се върна в залата, ще очаквам онзи глупав годежен договор да бъде развален!