Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Не съм сигурна в това — рече Джоун и прехапа устни. — Дали той има такава власт? Да развали договор, сключен от баща му?

— Не, предполагам, че не — намръщи се Милисънт. — Тогава просто ще трябва да се постарая татко да го развали. И без това смятах да го направя, но не очаквах, че ще е толкова скоро. — Замълча и презрително изсумтя. — А и как бих могла да очаквам? Та той можеше да дойде за мен по всяко време през последните шест години, но не го на прави. Истината е, че аз напълно бях забравила за него.

Последното не бе чиста истина и двете го знаеха. Милисънт харесваше друг, но въпреки това не можеше да се омъжи за него, докато не се развали старият годежен договор, който я обвързваше завинаги с Улфрик де Торп. Така че въпреки желанието си, Милисънт не можеше да не мисли за отдавнашния си годеник, дори и тези мисли да не бяха никак приятни.

— Дори да е закъснял с пристигането си, сега вече е тук, Мили. Какво ще стане, ако трябва да се омъжиш за него?

— По-скоро бих скочила от онази кула!

— Милисънт!

— Не казах, че непременно ще го направя, а че бих се опитала…

Джоун се облегна на дъсчената преграда, чудейки се как да успокои сестра си. Беше жестоко от страна на Де Торп да чака толкова дълго, без да ги посети нито веднъж, за да могат двамата с Милисънт да се опознаят и да свикнат един с друг, преди завинаги да се обвържат в брак. Не слагаше в сметката онази първа среща преди много години, за която бе разговаряла със сестра си.

След толкова време, без да получава никакви вести от Улфрик де Торп, никак не бе чудно, че Милисънт бе насочила мислите и сърцето си към друг млад рицар, когото много харесваше и който нямаше нищо против, че тя не е като другите момичета. Двамата бяха добри приятели. Джоун от собствен опит бе научила, че е много важно да се сприятелиш с бъдещия си съпруг. Близостта и взаимното разбирателство успокояваха до голяма степен страховете на една девойка, на която предстоеше да се омъжи.

Преди две години Джоун се бе омъжила за един млад мъж, който много често преди това бе посещавал замъка на баща й. Сгодиха се още когато тя бе само на десет. Имаше на разположение шест години, за да го опознае и да започне да го обича. Все още скърбеше за ранната му ненавременна смърт.

Но тя бе по-младата и понякога се чувстваше неловко, че бе изпреварила сестра си. От друга страна разбираше, че Милисънт се страхува да се омъжи, а и си имаше причини да мрази годеника си.

— Наистина ли мислиш, че татко ще развали договора, сега, след като най-после е дошъл? Вече не можеш да използваш отсъствието му, за да го убедиш да се откаже от този съюз.

Милисънт обезкуражено облегна глава на дървената преграда.

— Ще го направи — толкова тихо изрече тя, че Джоун едва я чу. После вдигна глава и добави по-силно. — Трябва да го направи. Аз не мога, Джоун, да се омъжа за този… този жесток човек! Той ще ме задуши, ще се опита да ме пречупи. А след като татко узнае, че обичам друг, той ще се съгласи да развали годежа. Само защото Улфрик де Торп най-после е благоволил да се появи, не е причина да извиним закъснението му. Именно неговото отсъствие ме е на карало да потърся бъдещия си съпруг другаде.

Думите й звучаха убедително и разумно, а и бяха истина. До преди две години Милисънт не бе мислила за анулиране на годежния договор, сключен още от деня на раждането й. Тя го мразеше, мразеше и годеника си, но се бе примирила със съдбата си. Ала годините минаваха, а Улфрик не се появи нито веднъж, нито пък изпрати някаква вест или извинение за дългото си мълчание. А баща им винаги отстъпваше пред желанията на Милисънт.

Ала поради някаква причина сега Джоун имаше лошото предчувствие, че този път сестра й няма да успее да се наложи. Годежните договори бяха нещо свещено и мъжете ги спазваха, а жените нямаха право да ги обсъждат или да се опитват да ги отменят. Знаеше, че Милисънт също много добре разбира това и именно затова е толкова ядосана. Джоун усещаше гнева й.

Другата причина, без съмнение, бе нападението на пътеката. Първото, което бе изпитала сестра й, бе страх, но много скоро той се бе превърнал в ярост. Кой би очаквал да бъдат нападнати толкова близо до Дънбър? Милисънт дори не бе взела оръжие, защото двете отиваха само до селото.

— Казах на татко какво се случи на пътеката — рече Джоун. — Той изпрати сър Майлоу да се опита да проследи онези мъже.

— Добре — кимна Милисънт. — Майлоу е опитен рицар… не като някои други — добави сърдито.