Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Джоун реши да не обсъжда кои са тези „някои други“.

— Не мога да си представя кои бяха нападателите и защо се опитваха да се доберат до теб.

— Значи и ти си го забелязала? — замислено се намръщи Милисънт. — Помислих си… или поне така ми се стори, че… че целта на нападението съм аз…

Джоун поклати глава.

— Наистина бе ти, но защо?

Сестра й сви рамене.

— Заради откупа, за какво друго? За никого не е тайна, особено след всички нововъведения през последните години и обновлението на Дънбър, че сандъците на татко са препълнени със златни монети. Пък аз съм неговата наследница.

Джоун се изкиска.

— Да, но едва ли някой би разбрал, че си неговата наследница, като те погледне.

— Права си — засмя се Милисънт. — Все пак покрай Дънбър минават доста търговци и пътуващи музиканти, а често и наемни войници, които търсят работа. Всеки от тях много лесно би могъл да узнае коя съм. Нищо чудно да са някои от наемниците — ако са им отказали работа, те може да са решили, че като ме отвлекат, ще напълнят кесиите си.

Джоун замислено кимна.

— Да, възможно е да си права. Трябва да бъдеш много по-внимателна занапред. Не бива да излизаш сама на лов, както си свикнала.

— Ако бях взела лъка си, Джоун, те никога нямаше да се доближат толкова близо — възрази Милисънт. — И ти много добре го знаеш.

Въпреки това Джоун не бе напълно убедена, че предпазливостта е излишна.

— Те бяха само четирима. Следващия път може да бъдат повече. Няма да ти навреди, ако за известно време се въздържаш от лова или взимаш неколцина пазачи със себе си… поне докато онези разбойници бъдат заловени.

— Ще видим — бе всичко, което Милисънт обеща, а това далеч не бе задоволително.

Но Джоун достатъчно добре познаваше сестра си, за да знае, че не бива да я насилва. Към Милисънт трябваше да се прилага далеч по-фина и изтънчена тактика на убеждаване. Засега нямаше да каже нищо повече по този въпрос, а и в момента й предстоеше по-важна задача. Все още не бе постигнала това, заради което бе тръгнала да търси Милисънт, и не знаеше как да го стори, без да рискува да получи твърдоглавия отказ на сестра си.

— Стомпер сигурно ще започне да ревнува, че обръщаш такова голямо внимание на този жребец — реши да започне по-отдалеч Джоун.

Милисънт се усмихна и погледна към доста по-едрия кон, който търпеливо очакваше тя да му обърне внимание.

— Не, той знае, че дори да харесвам и друг кон, това не означава, че го пренебрегвам.

Излезе от клетката и се запъти към коня си. Жребецът на Улфрик понечи да я последва. Тя спря и му каза няколко гальовни и успокоителни думи. Когато се обърна, за да напусне клетката му, жребецът не направи опит да тръгне след нея.

Джоун бе виждала подобни неща да се случват много пъти досега. Милисънт притежаваше някакво особено родство с животните. Сякаш я разбираха, когато им говореше. Като че ли тя усещаше, с невидими и тайнствени сетива, болката и страха им — все едно, че бяха нейни собствени. Това успокояваше животните и ги караше да й се доверяват. Разбира се, едва ли бе така, глупаво би било да вярва, че е така. Не, по-скоро Милисънт просто обичаше и разбираше животните. Тези, с които се сприятеляваше, не се чувстваха заплашени в нейно присъствие. Но дори и онези, за които бе тръгнала на лов, бяха молени за прошка, че трябва да отнеме живота им, макар много по-често да ги оставяше да избягат от стрелите й. Милисънт ловуваше само за да осигури храна и никога за удоволствие или заради спортна суета.

Джоун също се чувстваше свързана, но не с животните, а с хората. Умееше много по-силно от останалите да усеща различните чувства и настроения. Това бе причината, поради която толкова се ужасяваше от гнева на мъжете. Сякаш бе насочен към самата нея, а това я плашеше.

Именно заради това бе обичала силно съпруга си Уилям и дори бе помолила баща си да отклонява всички предложения за женитба с извинението, че все още не е готова да се омъжи повторно. Уилям никога не бе изпитвал гняв. Имаше лек и безгрижен характер, никога не взимаше нищо на сериозно и не се ядосваше. Освен това я обичаше безумно, нещо, което тя усещаше с цялото си сърце. Едва ли би намерила мъж като Уилям и затова не искаше никой друг.

След като изрече няколко думи и нежно потупа Стомпер, Милисънт се обърна, за да излезе от конюшнята.

— Татко ме изпрати, за да те намеря и заведа в залата… прилично облечена — осмели се да каже най-после Джоун.

Милисънт спря и презрително изсумтя.