Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Последните думи накараха Улфрик да се изчерви. Трябваше да признае, че вероятно малката Милисънт наистина е притежавала онзи сокол, както твърдеше преди толкова много години.

— Значи тя предпочита мъжките занимания. Означава ли това, че презира женските задължения?

— Не само че ги презира, но и не желае да има нищо общо с тях — отвърна Найджъл с дълбока въздишка. — Сигурен съм, че си забелязал как е облечена. Не че не съм се опитвал да я накарам да облича дрехите, които е родена да носи. Немалко пари съм пръснал за изискани дамски тоалети. Но тя ги разменяше със селяните срещу мъжки дрехи. Аз й ги вземах, естествено, но тогава тя разменяше храна срещу нови дрехи. Отново ги взимах… Господи, моите крепостни селяни едва не оголяха през онова лято, когато се опитвах да я излекувам от отвратителния й навик да се облича като мъж!

Щеше да бъде неучтиво от страна на Улфрик да попита защо просто не е било заповядано на момичето да се облича както подобава. Страхуваше се да не открие, че тя храни твърде малко уважение към баща си, щом се осмелява да не му се подчинява. Все пак имаше право да узнае и най-лошото. Пфу! Нима би могло да има и нещо по-лошо?

— Нима тя не осъзнава, че изглежда… смешно и нелепо, облечена като мъж?

— Да не мислиш, че я е грижа? Не, Милисънт изобщо не се интересува от външния си вид. Въобще не е суетна, каквито обикновено са жените.

Сега бе ред на Улфрик да въздъхне. Вече нямаше значение, но все пак се реши да попита:

— Защо е било допуснато да се случи всичко това? Защо не се е сложил край на нейните капризи още преди много години, когато е била достатъчно малка, преди да стане толкова… неженствена.

Както предполагаше, въпросът му смути лорд Найджъл.

— Както може би подозираш, вината е моя. Единственото ми извинение е, че не обръщах внимание на държанието й, докато не стана прекалено късно. Когато моята обожавана съпруга почина, аз… аз почти изгубих представа за света. Дори и когато бях тук, сякаш отсъствах. Не съм сигурен дали можеш да разбереш дълбочината на моята скръб, но не си спомням почти нищо от онези първи години след смъртта на жена ми.

— Баща ми ми каза, че много сте я обичали — неловко се обади Улфрик, тъй като Найджъл придоби толкова скръбен израз, сякаш отново се потапяше в неутешимата си мъка.

— Да, обичах я, но не осъзнавах колко много, докато не си отиде. Брат ми Албърт, Бог да успокои душата му, тогава живееше с нас. Аз му поверих дъщерите си, за да се грижи за тях, но той самият беше вдовец и… изглежда е смятал за забавно момчешкото държание на Милисънт, така че не се е опитал да я вкара в правия път.

— Но, нали казахте, че сте били тук…

— Да, но рядко бивах трезвен, момчето ми — призна си Найджъл. — А и моите момичета често се разменяха — това бе тяхната игра. Така че, когато съм виждал Джоун, съм смятал, че е Милисънт, и не подозирах, че нещо не е на ред, докато, както вече ти казах, не стана прекалено късно. Когато най-после разбрах в какво се е превърнала Милисънт, тя вече бе поела по своя път и категорично отказа да се променя.

Улфрик едва забележимо се напрегна.

— Отказа?

— Да, тя е истински огън, моята Милисънт, не прилича на сестра си Джоун, която винаги е била тиха и покорна. Наследила е от майка си страстния си и избухлив нрав, както и смелостта си. Точно това бе една от причините, поради която не можех да проявя твърдост към нея. Страхувам се, че тя знае колко ми напомня на майка си и се възползва от слабостта ми.

Наистина не бе работа на бащата да възпитава и направлява дъщерите си, както би сторил със синовете си.

— Никой не би очаквал от вас лично да се занимавате с възпитанието й, но нима в дома ви не е имало дами, които да се погрижат за нея?

Найджъл поклати глава.

— След смъртта на съпругата ми, в замъка нямаше жени е достатъчно висок ранг, освен съпругите на рицарите ми, но нито една от тях не притежаваше достатъчно сила и твърдост, за да се справи с Милисънт. Когато най-после дойдох на себе си и осъзнах, че дъщеря ми не получава възпитанието, което би трябвало, аз я изпратих във Фулбрей Касъл с надеждата, че съпругата на лорд Хю ще я обуздае и ще направи от нея истинска дама. Но тогава вече бе твърде късно — от доста време Милисънт бе живяла както си иска, и след няколко години ми я изпратиха обратно с посланието, че цялата работа е безнадеждна. Опитали са всичко възможно, без да я нараняват сериозно, но по-меките наказания не са дали резултат.

Улфрик се питаше дали приятелят на баща му осъзнава, че описва една жена, която изобщо не бе подходяща за съпруга, че никой мъж със здрав разум не би пожелал да свърже съдбата си с подобно създание, което въобще не прилича на жена… Господи, точно това щеше да му помогне да се измъкне от този капан! Найджъл от своя страна ще трябва да се почувства задължен да го освободи от дадената дума и да развалят годежния договор. Нужно е само да му го каже.