Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Не стойте тук като пияни глупаци, а препуснете след тях. На всяка цена трябва да ги заловите!

Улфрик замръзна, обиден до дъното на душата си. Това безочливо хлапе, вероятно на не повече от четиринадесет години, бе облечено като прост селянин. Това бе всичко, което младият рицар забеляза, но то бе достатъчно предизвикателство да слезе от коня и да удуши нахалника.

Но преди да освободи крака си от стремето, се разнесе същият подигравателен глас:

— Некадърници, които се смятат за рицари! Предложихте помощта си, така че сега не я оттегляйте!

Улфрик остана на седлото и смушка коня си. Глупавото момче нямаше достатъчно разум, за да побегне, а остана предизвикателно на мястото си, сякаш нарочно подканваше Улфрик да го стъпче. Младият мъж се възхищаваше на смелостта, но не и на глупостта, а този хлапак трябва да бе малоумен, за да говори по този начин на един рицар. И тъкмо това възпря ръката му — той не биеше деца, жени или идиоти, които не осъзнаваха какво вършат и говорят.

— По-доволен ли щеше да бъдеш, ако бяхте изгубили битката? — търпеливо попита той. — Аз сложих край на свадата. Не съм предлагал нищо повече.

— Ти ги остави да избягат! — обвини го момчето.

— Аз не съм упълномощен да преследвам разбойници и ако се осмелиш да ми кажеш още само една дума, господинчо, ще отрежа езика ти и ще накарам да ми го поднесат за вечеря!

При тези думи дамата пристъпи пред момчето и протегна омиротворително ръка към Улфрик.

— Моля ви, нека няма повече насилие.

Навярно момчето бе неин слуга и тя се опитваше да го защити. От своя страна Улфрик бе изключително доволен от промяната в годеницата си и бе готов да й угоди във всичко.

— Както желаете, милейди. Имате ли нещо против да ви придружа до Дънбър? Тъкмо натам съм се запътил.

Тя кимна стеснително и попита:

— Навярно сте дошли, за да се видите с баща ми?

Улфрик я дари с ослепителна усмивка. Ако досега бе имал някакви съмнения, че това е неговата бъдеща съпруга, сега тя напълно ги разсея.

Повдигна я и много внимателно я настани на седлото пред себе си. Девойката не тежеше повече от едно дете и ухаеше на рози. Господи, той наистина бе щастлив мъж!

— Наистина съм тук, за да се видя с лорд Найджъл… и с вас — рече той, когато тя се намести удобно.

Младата дама се извърна и красивите й очи се разши риха от учудване.

— С мен?

— Може би трябваше да се представя по-рано — усмихна се той. — Аз съм Улфрик де Торп и за мен е огромно удоволствие да се срещнем отново, милейди.

Разнесе се смаяно ахване, но не от нея, а някъде откъм земята. Улфрик се огледа, за да види кой бе толкова обезпокоен от самоличността му, но видя само хлапака, който хукна към замъка.

Младият рицар се загледа намръщено след момчето. Ще се наложи да поговори с лорд Найджъл относно поведението на слугите му. Мислите му бяха прекъснати от мекия мелодичен глас.

— Но ние не сме се срещали досега.

Улфрик прикри усмивката си. Чудесно. Тя дори не си спомняше първата им злощастна среща преди толкова години. Той също щеше скоро да я забрави, така че нямаше смисъл да й я припомня.

— Грешката е моя — смутено изрече рицарят, — но няма значение, удоволствието да ви видя е огромно, госпожице. Сигурен съм, че бързате да известите баща си за случилото се тук, затова е по-добре да се отправим към замъка.

Не след дълго приближиха до Дънбър. Мястото на схватката бе достатъчно отдалечено и от селото, и от замъка, така че стражата не бе чула дрънкането на оръжията. Дали бе нарочно? Сега Улфрик съжали, че не бе изпратил хора та си по дирите на разбойниците. В крайна сметка те бяха нападнали годеницата му, въпреки че го осъзна чак след като негодниците изчезнаха. Но независимо дали нападението бе предварително обмислено, или бе станало случайно, никой не можеше да застрашава това, което му принадлежеше, без да си плати.

Щом стигнаха до двора на замъка, дамата побърза да се извини и припряно влезе вътре. Улфрик остана да поговори с лорд Найджъл и управителя относно настаняването на хората му. Изпрати обратно неколцина от войниците си, за да се опитат да открият някакви следи от нападателите.

Дънбър не бе такъв, какъвто си го спомняше. Сега бе доста по-голям. Имението беше доста обширно за един дребен барон, какъвто бе Найджъл Криспин, но пък и малцина можеха да се похвалят с богатство като неговото, дори и сред графовете в Англия.

За да се укрепи замъка, бе построена допълнителна дебела стена, но старата все още стоеше и между двата зида се виждаха много нови постройки. Изглежда, че имението разполагаше с достатъчно място, за да бъде настане на цяла армия. Двата вътрешни двора, застлани с каменни плочи, бяха удобно място за военни тренировки и обучение по стрелба с лък.