Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Какво ще направиш?

— И аз бих искал да знам — въздъхна Улфрик.

— Доколкото си спомням, след час трябва да сме в Дънбър Касъл — отбеляза Улфрик и се огледа. — Замъкът е ей там, зад онзи хълм в далечината. Всъщност, ако минем напряко през гората, ще стигнем по-бързо, тъй като пътят доста заобикаля.

Между дърветата се извиваше добре утъпкана пътека — несъмнено и други предпочитаха по-прекия път. По това време на годината листата на дърветата бяха почти окапали и макар че гората бе доста гъста, се откриваше добър изглед към поляната пред тях, а в далечината се виждаше и селото.

— Цели дванадесет години си избягвал това място, а сега май нямаш търпение да пристигнеш в замъка — пошегува се Реймънд.

— По-скоро съм нетърпелив да се сгрея на огъня в огнището — изръмжа Улфрик и хвърли сърдит поглед към брат си.

Реймънд не обърна внимание на недоволството му, но не можеше да не се съгласи с Улфрик. Небето бе ясно, но въздухът бе доста по-студен от сутринта. Наистина имаха нужда да се стоплят.

— Какво ще кажеш, ако продължим по пътя, но се надбягваме през последната левга 4 4 Левга — старинна мярка за дължина. Една сухопътна левга е равна на 4,83 км. — Б.пр. ?

Улфрик вдигна отчаяно поглед към небето.

— Най-сигурният начин вратите на замъка да се захлопнат пред теб е да препускаш към тях. Нали обитателите не знаят кой се приближава към портите. Не, по този начин няма да се доберем скоро до топлината на огнището. По-добре да минем напряко през гората и да излезем откъм задната страна на селото.

Без да дочака отговор, той обърна коня си надолу по горската пътека. Скоро излязоха на поляната и стигнаха до селото, но го заобиколиха. Не искаха да плашат селяните, въпреки че малцина биха излезли в такова студено време да работят на полето.

Замъкът все още не се виждаше, закрит от редица дървета, но кулите му стърчаха над върховете им. От двете страни на пътеката растяха гъсти храсталаци, чиито листа бяха пожълтели и окапали, издигаха се и високи зелени борове.

Бяха изминали половината път, когато дочуха звън на оръжие. Звукът накара Улфрик да се усмихне. Той бе воин и през по-голямата част от живота си се бе подготвял за участие в битки, така че винаги се радваше, когато му се удадеше сгоден случай да покаже уменията си. Реймънд споделяше напълно чувствата му. Двамата си размениха въодушевени погледи и пришпориха конете.

И наистина се озоваха в разгара на бойна схватка. От начало помислиха, че е военна тренировка, но скоро осъзнаха, че участниците се биеха твърде ожесточено, а сред тях имаше и жена.

Четирима от мъжете бяха на коне, а останалите седмина или може би малко повече бяха заобиколили жената. Всички бяха загърнати в тежки зимни пелерини и бе трудно да се различи кои бяха от замъка Дънбър и кои — нападателите. Именно заради това Улфрик не можеше да се хвърли незабавно в боя и да започне да сече с меча си наляво и надясно.

Даде знак на хората си да спрат, но те не се подчиниха или поне не веднага, така че той препусна напред и извика:

— Кой се нуждае от помощ?

Трябваше да изкрещи два пъти, тъй като гласът му се заглушаваше от звъна на оръжията. Но вторият му вик привлече вниманието на биещите се и особено на конниците. За кратко настъпи тишина и всички с любопитство погледнаха новодошлите.

След миг четиримата конници смушкаха конете си и препуснаха в галоп към гората. Възможно бе да са от замъка и да бягат към Дънбър, смятайки, че нападателите им са получили подкрепление, но това бе малко вероятно, защото жената остана. Тя приближи към тях и леко се поклони.

Наметката й се разтвори и отдолу се показаха богати дрехи — явно тя бе лейди и доста хубава при това, което мигом привлече вниманието на Улфрик. Изглеждаше уплашена, а пребледнялото й лице бавно възвръщаше цвета си. Булото на главата й се бе свлякло, разкривайки гъсти и лъскави кестеняви коси, а когато вдигна поглед към него, той видя две зелени очи — толкова светли и блестящи, че приличаха на бистри скъпоценни камъни…

Зелени очи? Господи, нима това бе тя? Неговата годеница, толкова скромно поднасяща своята благодарност? Не, не би могъл да бъде такъв късметлия! Не би могла да се промени толкова много и да се превърне в тази прекрасна моминска розова пъпка.

А когато заговори, гласът й бе гладък и мек.

— Пристигнахте точно навреме, милорд, и аз с цялото си сърце съм благодарна…

Дамата не можа да довърши, тъй като бе грубо изблъска на настрани от един младеж, който изгледа кръвнишки Улфрик и извика: