Джоана Линдзи: Преплетени сърца

— Не, ще я взема! — вбесено отвърна синът. — Ще се оженя за нея, но не съм сигурен, че ще мога да живея с нея!

С тези думи той излезе от залата. Гай го проследи с поглед, после се обърна и се втренчи в пламъците в огнището. Ставаше късно. Бе изчакал лейди Ан и дамите й да се оттеглят в покоите си, преди да повика Улфрик. Може би трябваше да помоли Ан да му помогне.

Улфрик никога не възразяваше на майка си, не спореше с нея, както с баща си. По-скоро обратното — с радост изпълняваше всички нейни желания, защото много я обичаше. Ан бе не по-малко нетърпелива от съпруга си да види сина си задомен. Тъкмо тя настоя Гай да поговори с Улфрик, преди да е заминал на друга война. Не се съмняваше, че й се иска по-скоро да напълни празните си ковчежета с част от парите на невястата. Гай бе сигурен, че Ан щеше да успее много лесно да получи съгласието на сина си, независимо от нежеланието му, както със собствената, така и с чужда жена. А и всеки мъж обичаше предизвикателството на новите завоевания. Но какво да се прави, такъв беше животът. Вместо това сви вежди и рече:

— Няма да посрамя честта на семейството си, като поискам разваляне на годежа. Ти знаеш, че Найджъл Криспин е най-близкият ми приятел. Освен това ти е добре известно, че той спаси живота ми навремето. Тогава конят ми падна върху мен, затисна ме така, че да не мога да се измъкна, а проклетият сарацински ятаган бе на косъм от главата ми. Тогава нямах с какво да му се отблагодаря. Но когато се родиха дъщерите му, вече можех да му предложа най-скъпото си — теб. Съюзът между семействата ни е от второстепенно значение. Поне така беше на времето.

— Това означава ли, че сега е важен? — троснато попита Улфрик.

Баща му отново въздъхна.

— Ако кралят искаше само четиридесет дни служба, нямаше да има голямо значение, но той иска много повече. Ти самият му служи вярно много по-дълго време. Ето и сега се връщаш от битка, а вече говориш, че ще участваш заедно с краля в следващата му кампания отвъд Ламанша. Вече е време да се сложи край на това, Улф. Ние не можем да си позволим да издържаме и нашите хора, и кралската армия.

— Никога не си ми казвал, че не ни достигат средства — укорително го изгледа Улфрик.

— Не исках да те тревожа, докато ти се биеше във войните на краля. Пък и положението ни не е чак толкова отчайващо, просто имаме някои неприятности. През последните десет години се случиха доста неща, които изчерпаха резервите ни. Посещението на краля миналата година заедно с целия двор — знаеш, че винаги пътува така — а и онези кампании срещу Уелс ни донесоха повече вреда, отколкото полза. Наоколо не остана ферма, която да храни хората ни, а самите уелсци изоставиха домовете си и се изпокриха вдън земя…

Гай замълча. Лицето на Улфрик се изкриви от раздразнение, когато си припомни безплодните битки срещу уелсците, които предпочитаха да нападат от засада, а не да се бият открито на бойното поле. Улфрик бе загубил много от хората си в Уелс.

Господарят на Шефърд въздъхна отново, питайки се дали като настоява за този брак, не прави лоша услуга на дъщерята на Найджъл.

До Дънбър обикновено се пътуваше за ден и половина. Отряд войници, както и неколцина рицари придружаваха Улфрик. Те бяха необходими не толкова за него, колкото за дамата и свитата й по обратния път, тъй като кралството на Джон Плантагенет гъмжеше от въоръжени банди и разбойници.

Някои от бароните на Джон, осъдени на изгнание, водеха собствена война по пътищата на страната, нападайки тези, които все още се ползваха с благоволението на краля на Англия. Дори Гай да не бе настоявал да се вземат предпазни мерки, Улфрик щеше сам да го стори. Нямаше намерение да заслужи обвиненията на баща си, че е застрашил живота на бъдещата си съпруга, колкото и нежелана да бе за него тази натрапена му избраница.

Бъдещата му съпруга… Само мисълта за онова мършаво дяволче го накара да изръмжи от недоволство. Неговият незаконен брат повдигна учудено вежди.

Улфрик и хората му току-що бяха вдигнали лагера си и бяха поели по главния път. Не бе много лесно да се намери страноприемница, където да пренощуват толкова много хора, и затова Улфрик бе решил да устрои лагера си близо до пътя. Макар че на връщане трябваше да се погрижи да открие подходящо място за преспиване, тъй като навярно тя щеше да настоява да спи в легло, а не върху неговото наметало, проснато направо на коравата земя.

— Изглежда все още не си се примирил с мисълта, че ще трябва да се ожениш за тази девойка? — попита Реймънд, когато препуснаха един до друг по пътя.