Джоана Линдзи - Преплетени сърца

На всичко отгоре жена му не му роди син, а само една дъщеря. Наистина се оказа напълно безполезна съпруга. Както и да е, сега поне можеше да се опита да се възползва от дъщеря си Клеър, която вече бе на подходяща възраст за женене.

Посещението на Уолтър при краля имаше две причини — първо, да си отмъсти за отдавнашната обида, когато бе пренебрегнат като кандидат за съпруг на лейди Ан, и второ, за да сложи ръка върху богатството на Шефърд, като омъжи дъщеря си Клеър за единствения син и наследник на Де Тори.

Планът му бе изключителен, а и времето за осъществяването му бе напълно подходящо. Носеха се слухове, че Джон ще се опита да си възвърне земите в Анжевен, изгубени преди толкова години. А Уолтър разполагаше с примамка, която можеше да му осигури съдействието на краля.

Най-после вратата, водеща към кралските покои, се отвори и Честър, един от малцината графове, на които Джон все още се доверяваше, покани Уолтър да влезе. Той коленичи пред краля, но Джон нетърпеливо му махна с ръка да се изправи.

Не бяха сами, както Уолтър се бе надявал. В стаята бе и Изабела, съпругата на Джон, както и една от придворните й дами. Уолтър никога досега не бе виждал кралицата отблизо и за миг застина като омагьосан. Слуховете, които се носеха за нея, бяха истина. Дори и да не бе най-красивата жена на земята, със сигурност бе най-красивата в Англия.

Джон бе почти два пъти по-възрастен от нея беше се оженил за Изабела, когато тя бе едва на дванадесет години. И въпреки че тази възраст се смяташе за подходяща за женене, повечето благородници, които си избираха толкова млади невести, предпочитаха да изчакат няколко години, преди да консумират брака си. Но не и Джон — Изабела бе зряла за възрастта си и бе твърде красива, за да й устои един мъж, известен с безбройните си любовни похождения.

Не толкова висок, колкото брат си Ричард, на четиридесет и две години Джон все още бе красив мъж. Той бе мургав, с черни коси, леко посребрени по слепоочията, зелени очи и набита фигура.

Кралят забеляза възхищението на Уолтър и се усмихна снизходително. Отдавна бе свикнал с подобни мъжки реакции и се чувстваше горд с красотата на младата си жена. Ала усмивката му бързо се стопи — вече бе станало късно, а и той не си спомняше да е виждал някога посетителя. Секретарят му бе съобщил, че един от бароните му има спешни новини за него.

Така че кралят пристъпи направо към въпроса.

— Познавам ли ви?

Уолтър се изчерви. За няколко кратки мига красотата на кралицата на Англия го бе накарала да забрави за целта на посещението си.

— Не, Ваше величество, никога не сме се срещали, тъй като аз рядко идвам в двора. Името ми е Уолтър де Рогтън. Васал съм на граф Пембрук.

— Тогава може би трябва да съобщите новините си на Пембрук. Кой ви изпрати при мен?

— Отнася се за нещо, което не бих могъл да доверя другиму, Ваше величество, а и… не съм вестоносец — с усилие призна Уолтър. — Не знаех по какъв друг начин да обясня искането си за аудиенция пред вашия секретар.

Загадъчният отговор събуди любопитството на краля. Самият той бе свикнал с изкусното лукавство и с умелите интриги.

— Значи не носите вести, а искате да ми съобщите нещо, което би трябвало да знам, но не е подходящо за ушите на граф Пембрук, така ли? — усмихна се Джон. — Наистина ме заинтригувахте. Казвайте за какво сте дошли и не ме дръжте повече в напрежение.

— Мога ли да говоря с вас насаме, Ваше величество? — прошепна Уолтър и хвърли поглед към кралицата.

Джон не каза нищо, но поведе Уолтър към прозорците, разположени в другия край на стаята. Той споделяше много неща с красивата си млада съпруга, но знаеше, че не всичко трябва да стига до женските уши.

Джон държеше в ръка чаша вино, но не предложи на Уолтър. Нетърпението на краля бе очевидно и затова баронът побърза да заговори веднага щом се приближиха до прозореца.

— Вие навярно сте осведомен за един годеж, станал преди много години с благословията на брат ви Ричард, между наследника на Шефърд и дъщерята на Криспин?

— Да, струва ми се, че съм чувал за това — съюз, основан по-скоро на приятелство, отколкото на изгода.

— Не е точно така, Ваше величество — предпазливо възрази Уолтър. — Може би не знаете, но Найджъл Криспин се завърна от Светите земи с истинско богатство, а нали голяма част от него се дава на булката като зестра?

— Богатство?

Сега вече Джон бе истински заинтригуван. Непрекъснато се нуждаеше от пари, за да управлява страната, след като брат му Ричард бе изпразнил кралската хазна заради проклетите си кръстоносни походи. Но представите за богатство на един дребен барон като Уолтър едва ли се доближаваха до тези на владетеля на Англия.