Джоана Линдзи - Преплетени сърца

И тогава я чу да се хвали пред младите си и наивни приятели.

— Сега тази птица е моя. Позволява само на мен да я храня!

Нейна? Улфрик не можа да сдържи презрителното си изсумтяване. Звукът я накара да се обърне, но изобщо не й направи впечатление. Тя бе твърде млада, за да разбере, че той бе израз на недоверието му към приказките й. В очите на Улфрик момичето беше една малка лъжкиня.

— Кой си ти? — попита го тя.

— Аз съм този, за когото ще се омъжиш, когато пораснеш достатъчно… когато станеш мома за женене…

Той не можа да разбере защо думите му я обидиха. Това си беше самата истина, но тя очевидно се почувства жестоко засегната. Светлозелените й очи заискриха и в тях проблеснаха златни пламъци — недвусмислен знак за гнева, бушуващ в нея.

— Тогава тя побесня, нарече ме лъжец и избълва още десетина обидни имена, които дори не бях чувал — продължи разказа си Улфрик. — После ми заповяда завинаги да изчезна от погледа й.

Реймънд се опита да сподави смеха си, но не особено успешно.

— Господи, и всичко това от едно дете?

— По-скоро от един малък дявол в женски образ — поправи го Улфрик. — Тъй като не си тръгнах — всъщност бях толкова смаян, че не можех да помръдна — очите й се присвиха и тя пусна сокола точно срещу мен. Аз вдигнах ръка, за да се предпазя, но това се оказа грешка. Клюнът му се заби между първите две кокалчета на юмрука ми, а ноктите му се вкопчиха в ръката му.

— Имал си късмет, че не си загубил някой от пръстите си! — подсвирна Реймънд.

— Загубих доста голямо парче кожа и още имам белег. Накрая успях да се отърва от проклетата птица и я запратих към стената на конюшнята. Сигурен бях, че не съм я убил, но малката вещица навярно си е помислила, че съм го сторил, и се нахвърли върху мен. Започна да ме удря с малките си юмруци, което обаче бе безполезно — както сам знаеш, бях доста едър за възрастта си, а и тя едва стигаше до кръста ми. Но разбеснялото се зверче ме ухапа, аз изревах от болка и се олюлях, а един от юмруците й попадна там, където най-малко бих желал. Прониза ме остра болка и аз се свлякох на колене.

Реймънд се ухили.

— Е, след като знам, че оттогава си ощастливил доста жени, значи ударът не е бил толкова страшен.

Улфрик го изгледа свирепо.

— Изобщо не беше смешно, братко. Аз се превивах от болка, а тя продължаваше да ме удря, и тъй като сега бях на колене и бяхме се изравнили по ръст, ударите се сипеха по главата ми. Едва не ми изтръгна едното око и остави безброй драскотини по лицето ми.

Беше дори още по-лошо, но Улфрик не искаше да си го признае. Болката в слабините му бе непоносима, от дълбоката рана на ръката му капеше кръв и на пода се бе образувала малка локвичка. Тъй като тя продължаваше да го удря, кръвта бе изцапала и нея. Момичето фучеше като побесняла котка и толкова бързо размахваше малките си юмручета, че Улфрик не можеше да ги улови, за да я накара да спре. Ранената ръка го болеше и не можеше да си служи добре с нея — тя всеки път му се изплъзваше й отново налиташе върху него.

Трябваше да я напердаши здравата, както си го заслужаваше, но никога досега не бе удрял дете или някой по-малък от него, още повече момиче. Най-после успя да я отблъсне по-далеч от себе си, изправи се на крака и тичешком изскочи от конюшнята.

Слава Богу, никога повече не я видя. Погрижи се за това. Скри станалото от баща си, но замина веднага под предлог, че трябва да се върне при сър Едуард, който от седемгодишната му възраст го обучаваше за рицар. Тъкмо при него се сприятели с брат си Реймънд, който също бе изпратен при сър Едуард Фицалън. Когато Найджъл идваше на гости в Шефърд Касъл, Улфрик винаги гледаше да отсъства и никога повече не придружи баща си при посещенията му в Дънбър.

— Сигурно разбираш, че тя вече не е същата — заговори Реймънд. — Навярно някой се е погрижил за възпитанието й и я е научил как да се държи като истинска дама, нали?

— Да, знам. Може би сега няма да се нахвърли с юмруци срещу мен… няма да посмее. Но как може да се научи едно момиче да не бъде зло и опърничаво, когато то си е такова по рождение?

— Може би с гальовни думи и като не й се дават поводи да бъде зла и опърничава?

Улфрик презрително изсумтя.

— Нямах предвид аз да я уча, а някой друг, обаче дълбоко се съмнявам в успеха на подобно начинание. Предполагам, че сега на външен вид изглежда като дама, но се боя, че отвътре ще си е пак същият дявол, само че облечен в красиви женски дрехи. А ако отново присвие онези котешки зелени очи срещу мен…