Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Улфрик с нетърпение очакваше отново да се присъедини към годеницата си и да я опознае по-добре. Още не можеше да повярва на невероятния си късмет, че тя толкова се е променила. Някой наистина се бе заел здраво с нея и бе успял да я научи на обноските, подобаващи на една истинска дама. Не би могъл да си представи по-съвършена съпруга — мила, срамежлива, покорна и толкова красива!

Беше много по-хубава от Агнес де Йорк, кожата й бе много по-гладка, а изящното й личице бе очарователно. Тя не събуждаше у него похотливи желания, както Агнес, но младият мъж не се съмняваше, че много скоро и това ще стане. Той бе толкова изненадан и очарован от промяната в нея, че не бе останало място за други чувства.

Вътрешните стълби, които водеха към голямата зала, бяха добре осветени от факли. В предната част на горния етаж се намираше параклисът, а други стълби продължаваха към третия етаж.

Забързаният Улфрик едва не се сблъска с една дребничка фигурка, която тъкмо излизаше от параклиса. Мигом разпозна хлапака и космите на врата му настръхнаха. Този слуга навярно съвсем си бе загубил ума — нямаше никакво извинение за начина, по който си бе позволил да говори на един рицар, но явно бе избягнал наказанието.

— Да не би да си дошъл да се молиш за прошка заради непочтителния си дързък тон? — подигравателно запита младият мъж, надявайки се, че хлапакът е осъзнал грешката си и се е уплашил от последствията.

Но момчето дръзко го изгледа и вирна брадичка.

— Молих се да си заминеш, но виждам, че молитвите ми не са били чути.

Това вече бе твърде много. Младежът бе само един слуга. Подобно държание на слуга към благородник се наказваше строго. Този нахалник наистина си просеше боя и Улфрик протегна ръка, за да го сграбчи, но момчето се обърна и влезе в голямата зала. Явно бе свикнало да говори каквото му харесва, без да се бои от наказание.

Вбесен, Улфрик го последва. Ако се наложеше, щеше да преследва хлапака дори до кухнята, но присъстващите в залата го видяха и Найджъл го повика. Трябваше да отложи разправата с момчето и да обърне внимание на домакина си.

Видът на годеницата му, застанала до баща си, смекчи гнева му и той побърза да се присъедини към тях. Голямата зала също бе преустроена, благодарение на богатството на Найджъл Криспин. Вместо един висок стол, запазен обикновено за господаря на замъка, имаше четири. Всичките бяха покрити с дебели кожи за по-голямо удобство. Те заобикаляха ниска резбована маса, върху която бе поставен голям поднос с освежителни напитки. Наоколо бяха подредени други столове и дълги пейки — явно обитателите на замъка доста често се събираха в това помещение.

Огънят в огнището пращеше гостоприемно, разпръсвайки топлина. Въпреки че залата бе просторна, не бе студено и в най-отдалечените ъгли. Големите прозорци бяха закрити с дебели дървени капаци, които предпазваха от студа. По каменните стени висяха големи гоблени, които придаваха допълнителен уют на помещението.

Това бе зала, пригодена да приютява домочадието на замъка, но бе много по-разкошна и удобна, отколкото Улфрик бе виждал другаде. Сам кралят би завидял за стаята, каза си Улфрик, питайки се дали Джон е гостувал в Дънбър Касъл. Вероятно не, тъй като досега щеше да е намерил някаква причина, за да го конфискува.

На Улфрик не му се нравеше особено, че трябва да служи на един крал, когото никак не харесваше. Но и той разсъждаваше като останалите благородници. Крал Джон бе приятел на малцина от тях и враг на мнозина, но той все пак бе техен крал и те му се бяха заклели във вярност… поне докато станеше невъзможно повече да търпят тиранията му.

Найджъл пресрещна госта си и го поведе към огнището. Изглеждаше радостен да види Улфрик и изключително доволен от посещението му.

— Твоето пристигане зарадва и стопли сърцето ми, Улфрик. Най-после си тук, за да съединим семействата си. Баща ти ми прати известие, че ще дойдеш, но не те очаквахме толкова скоро, иначе щях да предупредя дъщеря си да се приготви. Но виждам, че двамата вече сте се срещнали.

Двамата мъже се приближиха до огнището, където се бе изправила красивата дама и неспокойно ги очакваше. Улфрик побърза да я дари с топла усмивка. Наведе се галантно и поднесе треперещата й ръка към устните си.

— Да, ние се срещнахме, милорд — рече той на Найджъл, но погледът му не се отделяше от младата жена. — Въпреки че все още не сме официално представени.

— Аз не съм вашата годеница, лорд Улфрик.