Джоана Линдзи - Скандал и още нещо

В коридора бдеше третият страж. След тяхното влизане отново бе заключил вратата.

— Къде е Жан? — попита той.

Жан беше поваленият страж. Себастиян повдигна рамене:

— Празните легла се оказаха непосилно изкушение за него. Реши да си подремне.

Не очакваше обяснението му да мине и то не мина.

— Я чакай тук! — нареди стражът и се запъти към лазарета.

Долният край на носилката се отпусна. Себастиян спъна преминаващия мъж, който се претърколи на пода и бръкна за пистолета в джоба си. Удар и главата му тупна глухо на каменните плочи. Още един юмрук напълно го извади от строя.

— Как така не си ожули кокалчетата? — попита Джайлс.

— Искаш ли да разбереш върху собствената си физиономия? — подхвърли Себастиян, докато взимаше ключа, за да отвори вратата.

— Какъв късмет!

Себастиян едва не се усмихна.

Липсата на придружител накара третия страж да ги пресрещне. Себастиян не му даде възможност да попита къде е другарят му. Долният край на носилката пак се отпусна.

— Беше прекалено лесно — отбеляза Джайлс, докато товареха Пиер във фургона.

— Това не беше нормален затвор.

— Нима има различни видове?

— Според Джон, който прегледа съдебната преписка в Париж, тук никога не изпращали убийци, поради което дори през деня нямало много стражи. Не съществувал голям риск, охраната била отслабена, всичко вървяло рутинно.

— Можеше да го споменеш по-рано — измърмори Джайлс, докато подкарваха фургона обратно към моргата, където Джон ги чакаше с карета.

— Защо? За да сметнеш това за забавно приключение, което не крие особен риск? Все още има риск и все още нищо не е приключило. Трябва да изчезнем от района, преди някой от тези стражи да се е събудил. И да се надявам, че Пиер ще издържи по време на пътуването.

— До руините, които наричаш свой дом, има много път. По една случайност чифликът ми е само на няколко часа оттук. Може и да греша. Никога не съм идвал толкова на изток по крайбрежието. Не знаех за този затвор. Но съм ходил в Париж и се връщах по един южен път.

— Е, и?

— Учителят на сина ми е лекар. Или възнамеряваш собственоръчно да изцелиш един умиращ?

— Покажи ни пътя. От него искам само отговори. После да мре, ако ще.

— Какво ще кажеш за розовия тюл? — попита Една, докато преглеждаше гардероба на Маргарет, която трябваше да се преоблече след езда.

— Бих предпочела нещо в тъмни тонове. Предполагам, че траурните ми дрехи са прибрани навътре?

— Разбира се. Ти не си в траур.

— Колко странно, имам друго усещане — въздъхна тя.

— Да разбирам ли, че сутрешната езда не те е ободрила?

— А трябваше ли?

— Едно време трябваше — намуси се камериерката. — Какво ще кажеш за бежовата батиста с…

Маргарет я почака да довърши и се обърна да види защо Една мълчи. Зърна я как се промъква през вратата — покрай Себастиян. Присъствието му я замая и тя застина на място. Каква радост! Мислеше, че никога вече няма да го види, поне не в Англия и със сигурност не толкова скоро — две седмици след заминаването му.

Обаче беше стигнала до извода, че ще го види.

Дори ако се налагаше да го преследва години наред, щеше да го открие, само и само да му каже… е, решителността й все още не беше стигнала дотам.

Толкова по-зле, защото той стоеше на прага, а тя бе така стъписана, че само успя да запита:

— Да не си забравил нещо?

— Да.

Колко жалко! Ала не й остана време да усети разочарование. Още не бе изрекъл думата и решително се запъти към нея. Маргарет не знаеше какво да мисли, когато той я притегли в обятията си и ненаситно започна да я целува.

Охо! Това беше друго нещо. Тя също бе копняла за него.

Докато се преобличаше, беше застанала до леглото и Себастиян с лекота я положи на него. Коляното му се оказа между бедрата й, камизолката й беше вдигната нагоре. Той зарови лице между гърдите й и вдиша дълбоко.

— Божичко, бях се затъжил за твоя мирис, за вкуса на…

— Нали няма да ме притесняваш? — побърза да го прекъсне Маргарет.

Той се повдигна нагоре и лениво й се усмихна.

— Значи ще те притесня?

Не можеше да му отговори отрицателно, когато й се усмихваше така момчешки.

— Вероятно няма.

— Така си и мислех. Но ще направя компромис. — Езикът му проправи пътека до ухото й. — Започна ли бракоразводните процедури?

Ласките му я замайваха, иначе темата би я обезпокоила. Сега отговори с „още не“.

— Тогава какво ще кажеш да не се развеждаме, Маги? — Тя така се изуми, че занемя. Себастиян добави: — Един вид, моля те за ръката ти.