Джоана Линдзи - Скандал и още нещо

Джайлс изпъшка и се изправи. Погледна Себастиян.

— Нужно ли беше пак да ме удряш?

— Другият вариант беше да ти прережа гърлото — обясни той.

— Добре, де — потрепери Джайлс. — Но да знаеш, че ако бях научил какъв отзвук е имало…

— Какво си щял да направиш? Да разкриеш, че не си мъртъв? Имам новини за теб, приятелю. Това нямаше да запълни пропастта между баща ми и мен. Твоят кураж е трябвало да се прояви преди дуела, преди да позволиш на баща си да съсипе толкова много съдби.

— За Бога, Себастиян, съжалявам! Но навремето ми се струваше, че единствената алтернатива е да оставя баща си да умре. Не можех да го допусна. Не се гордея от участието си в кроежите му и ме е срам, че неговата слабост е наранила толкова много хора. Сега той е в безопасност, но аз никога няма да му простя това, което ви е причинил. Всъщност не давам пукната пара дали ще го видя отново.

— Просто довърши разказа си, докато още съм в настроение да го изслушам.

Джайлс въздъхна.

— Няма още много за разказване. Старицата, която ме намери, почина след три години и ми остави чифлика си. Бях свикнал със селския живот и даже ми харесваше. Започнах да съжалявам, че така лекомислено съм загубил Елинор, и твърде късно осъзнах колко много съм я обичал. Тя неизменно присъстваше в мислите ми. Най-накрая се свързах с нея. Не можах да се удържа. Тя избяга, за да бъде с мен. Оженихме се в Шотландия.

— Значи писмото от нейната братовчедка за смъртта й е било лъжа?

Джайлс извърна глава и мъчително изрече:

— Не, това бе истина. Тя пожела да останем в Шотландия. Там й харесваше, а мисълта да бъде жена на земеделец не й се нравеше. Затова останахме при братовчедка й, но Хариет живееш далеч от всякакво населено място. Елинор умря при раждането, преди да успея да доведа лекар. Върнах се в чифлика със сина си и останах тук. По една ирония стопанството ми не е далеч: на юг от твоя замък. За пръв път чух за Гарвана преди няколко години.

— Затова ли дойде? Да наемеш Гарвана?

— Ако всъщност знаех, че ти си Гарвана, щях да те навестя по-рано. Първия път, когато чух прякора ти, помислих дали да не те наема. Даже спестявах пари, обаче ми се струваше малко вероятно да събера за хонорара ти.

— С каква цел?

— Да те намеря. Отдавна исках да ти призная всичко. Когато те видях преди няколко дена в Хавър и ми казаха кой си, не повярвах. И ей ме на!

— С единайсетгодишно закъснение.

— Но нали това ще възстанови предишните ти взаимоотношения с баща ти?

— Мисля, че сега е твърде късно за такова нещо. Бездната между нас е твърде дълбока. Но преди да разбера със сигурност, искам да ми обясниш някои неща.

— Например?

— Например защо Дентън се е оженил за съучастничката на баща ти и защо оттогава тя не е спряла да му трови живота.

— Какво намекваш?

— Нищо, просто не обичам неясноти. От нея никога няма да получа отговорите. Вече опитах и се наслушах на лъжи.

— Сутринта отивам да разбера в кой затвор се намира нейният брат — обади се Джон. — По всичко личи, че той е нашата последна…

— Пиер Пусен е в затвора? — прекъсна го Джайлс.

Себастиян кимна.

— Според Дентън Жюлиет е уредила да го хвърлят там. Всички заминаваме сутринта.

— Всички? — попита Джайлс.

— Нали не мислиш, че ще те изпусна от поглед, докато цялата тази история не приключи? Въпреки че все още можеш да избереш.

— Какво?

— Ами твоята смърт, разбира се. Вече платих цената за нея, така че колко му е да те убия втори път?

— Мамка му — измърмори Джайлс. — Имаш стимул да се въздържиш. Твоят адаш. Моят син.

Себастиян го замери по главата с празната чаша.

— Кръстил си сина си на мен? Защо?

— По най-очевидната причина. Може да не ти харесва как са се развили нещата, но аз все още те смятам за най-добрия си…

— Не казвай думата, не си я помисляй дори. Ако искаш да изкараме утрешния ден без кръвопролития, недей да я споменаваш.

Затворът, около който бе израснало селце, приличаше на средновековна крепост. Когато го доближиха, им заприлича повече на мрачно квадратно здание от камък, високо два етажа, без никакви орнаменти. Обграждаха го високи стени, пред единствената врата дежуреше караул.

Лесно бяха научили къде е изпратен Пиер Пусен. Получаването на разрешение за свиждане се оказа по-трудно. Не защото посетители се приемаха само в определени часове, а защото Пиер боледуваше.

— Заповядайте, но ще трябва да почакате — дружелюбно се обърна към тях единият от стражите. — В кръчмата има стаи. Там ще се зарадват на клиентела. Но, честно казано, лекарят не очаква Пусен да изкара до края на седмицата.