Джоана Линдзи - Отровни думи

— Предлагам да седнете — каза мъжът и погледна куфара й. — Джеръми, побързай да свършиш работата си.

— Ей Богу, съвсем забравих за момичето, заради което той дойде тук — обади се най-възрастният от тримата.

— Да, побързай, Малори. Тази вечер се очертава като изключително интересна, а едва сега започва.

— По дяволите, съвсем забравих за Фло — призна си Джеръми и смутено се усмихна. — Ей сега ще я доведа, макар да не съм сигурен дали ще я намеря.

Келси наблюдаваше как най-младият от мъжете излезе от стаята. Значи все пак наистина й бе провървяло. Току-що го нарекоха Малори, а мъжът, който бе заплатил такава висока цена за нея, бе лорд Малори. Тогава защо не чувстваше облекчението, което бе сигурна, че ще изпита?

— Келси Ленгтън — каза тя, след като най-сетне бе осъзнала, че мъжът я пита за името й.

Изчерви се, че се бе държала толкова недодялано. Русият мъж пристъпи към нея и взе куфарчето от ръката й, което тя все още стискаше.

— Моето име е Дерек и удоволствието е мое, Келси. Можеш да бъдеш сигурна — усмихна й се той. — Обаче ще трябва малко да почакаме, докато младостта задоволи желанията си. И така, може би нямаш нищо против да седнеш? — посочи й към един от столовете до бюрото на Лони.

Не само бе красив, но и любезен. Невероятно! И все пак нещо в него я смущаваше. Сърцето й подскочи, когато той приближи до нея и пръстите му леко докоснаха ръката й, докато я съпровождаше до стола. Нямаше представа защо този непознат предизвикваше такава реакция у нея, но се радваше, че не той я бе купил.

Стигаше й това, че тази нощ ще стане нечия любовница. Мисълта я ужасяваше и тя я бе изтикала далеч в съзнанието си, защото иначе нямаше да има сили да преживее всичко това. Не й трябваха и други тревоги. Може би с младия Джеръми единственият й проблем ще бъде да не започне връзката им с нещо глупаво и да се изложи от самото начало. Ала в този миг си припомни хипнотизиращия поглед на младежа и си каза, че той вероятно вече има богат опит с жените.

— Познавам един граф от Кетъринг, който също се казваше Ленгтън — внезапно се обади другият мъж в стаята. — Симпатичен човек, макар че свършил зле, както разбрах. Разбира се, едва ли сте роднини.

Слава Богу, че думите му не бяха въпрос, така че нямаше да й се наложи да излъже, но Келси преживя ужасен миг, когато чу името на баща си. Как можа да си каже истинското име? Явно изобщо не бе помислила за това, а вече бе твърде късно.

— След като явно тя няма никаква връзка с граф Ленгтън, защо го споменаваш, Пърси? — сухо попита Дерек.

Той сви рамене:

— Това бе доста интересна история и името на момичето ме подсети за нея. Между другото, видя ли изражението на Ашфорд, когато мина покрай нас? Не бих го пропуснал, стари приятелю. Не мислиш ли, че можем да очакваме неприятност от негова страна?

— Този тип е негодник, подлец и страхливец. Нека само се опита да ни причини неприятности. По дяволите, наистина ми се иска да ми даде основание още веднъж да го просна на земята. Обаче мръсници като него обикновено са смели само срещу по-слабите и беззащитните…

Келси потръпна от гнева в гласа на мъжа, когото останалите наричаха Дерек. Девойката не бе сигурна, но имаше чувството, че те разговарят за лорда със сините очи, който бе наддавал за нея и който бе напуснал вбесен игралната зала. И ако това бе истина, очевидно двамата джентълмени вече бяха имали някакво сериозно стълкновение с него.

Нямаше намерение да ги пита. Приближи към стола, който й бяха предложили, и тихо седна, надявайки се да остане незабележима за тях. Ала това бе грешка, което привлече вниманието им отново към нея. Тя смутено се размърда, уморена от ужасните преживявания през деня и от страха, обсебил душата й.

— Не се притеснявайте за мен, джентълмени — успя да промълви. — Не ми обръщайте внимание… Моля ви, продължете разговора си.

Пърси смаяно примигна, а очите на Дерек се присвиха. Тогава тя разбра, че отново е допуснала грешка. Навярно не приличаше на дама в крещящата червена рокля, която носеше, ала говореше точно като такава. Това бе нещо, което не зависеше от нея. Въпреки усилията й да не говори изискано, в речта й се промъкваха фрази, които издаваха произхода й.

Реши да рискува. Разбира се, не би могла да им каже истината.

— Нещо лошо ли казах? — попита и невинно ги погледна.

— Въпросът не е в това, което каза, скъпа моя, а в начина, по който го каза — отвърна Дерек.

— Как съм го казала? О, имате предвид говора ми? Да, обикновено хората се изненадват. Само че… разбирате ли, майка ми беше гувернантка и аз имах възможността да се науча на добри обноски и правилен говор от нейните възпитаници. Това бе много обогатяващо за мен, бих казала.