Джоана Линдзи - Отровни думи

Оказа се, че отново греши, тъй като Дерек се извърна към каретата и протегна ръка, за да й помогне да слезе. Келси бе толкова изненадана, че без да мисли му подаде ръка. Едва когато стигнаха до високата дъбова врата, се осмели да попита:

— Защо вие ме придружавате, а не Джеръми?

Той изненадано я погледна.

— Няма да останеш дълго тук. Само една нощ. Утре ще ти бъде уредено друго жилище.

Девойката кимна и страните й се покриха с червенина.

Сега вече разбра. Джеръми вероятно наистина живееше с родителите си и разбира се, не можеше да я заведе вкъщи. Сигурно Дерек му е предложил да и даде подслон за тази нощ, което бе много любезно от негова страна. За щастие на него не му се налагаше да обяснява присъствието й на някого.

— Значи вие живеете тук?

— Когато съм в Лондон, да — отвърна младият мъж. — Това е градската къща на баща ми, въпреки че той много рядко я използва. Предпочита да живее в провинцията, в Харвестън.

Вратата се отвори, преди да довърши, и на прага се появи внушителен иконом, който почтително се поклони.

— Добре дошли у дома, милорд — рече той, като внимаваше да не гледа Келси.

— Няма да влизам, Хенли — информира го Дерек. — Само придружавам тази гостенка, която ще остане за през нощта. Ще ти бъда много благодарен, ако помолиш госпожа Хърсъл да се погрижи за момичето.

— Хм… в стаята на горния етаж ли да я настаним, милорд — или на долния?

Келси остана смаяна, като видя, че въпросът накара младият мъж да се изчерви. Вълненият жакет прикриваше голяма част от роклята й, ала все се виждаше достатъчно, за да се разбере каква професия упражнява.

— На долния етаж — рязко отвърна той. — Вече казах, че аз няма да остана тук тази нощ.

Сега бе неин ред да се изчерви от грубия намек в думите му. Икономът кимна леко и отиде да повика госпожа Хърсъл.

— Когато слугите те познават още от пелени, започват да се държат покровителствено — промърмори Дерек зад гърба му.

Ако не се чувстваше толкова засрамена, Келси щеше да се засмее. Той изглеждаше ядосан и едва ли щеше да оцени шеговитата й забележка, ако се осмелеше да я направи. Затова девойката впери поглед в пода и търпеливо зачака мъжът да си тръгне.

— Е, мога да ти пожелая само лека нощ — промърмори Дерек, сякаш отгатнал мислите й. — Вероятно утре ще пътуваш почти цял ден, така че не е зле да се наспиш добре и да си починеш.

И преди тя да успее да попита за къде ще пътува, вратата се затвори зад него и той изчезна от смаяния й поглед.

Младото момиче въздъхна смутено, но в следващия миг изпита облекчение. Значи щеше да прекара нощта сама и това, за което избягваше да си мисли, се отлагаше… поне с едно денонощие.

Животът на любовница за нея щеше да бъде като брачна нощ, макар и без брачни клетви и без любовта и нежността между двамата младоженци. Тя знаеше, че в миналото браковете са се уреждали между родителите и много често новобрачните не са се познавали и са се виждали за пръв път едва през брачната нощ. Ала в днешния модерен век тези женитби бяха голяма рядкост. Сега родителите не избираха вместо децата си, но изискваха заради благоприличието, да се спазва някакъв срок преди сватбата. Колко ли време имаше Келси? Не бе очаквала това отлагане. Когато потеглиха, бе сигурна, че тази нощ няма да са легне сама. А утре щеше да пътува. А може би Провидението щеше да й дари още никой и друг ден отсрочка?

Сърцето и запърха, изпълнено с плаха надежда. Обаче това забавяне нямаше да й даде възможност да опознае Джеръми по-добре. След като се замисли, си спомни, че те двамата не си бяха разменили нито една дума. Как, по дяволите щеше да сложи начало на връзката си с него, след като въобще не разговаряха?

Реши, че утре ще се тревожи за това. Сега трябваше да реши как да се държи с икономката. По обичайния за нея начин или в съответствие с новото си положение!

Ала госпожа Хърсъл се появи, преди Келси да си отговори на този въпрос. Жената я изгледа критично, само промърмори едно хладно „хъм“ и се насочи към вътрешната част на къщата, като остави девойката сама да я последва. Така да бъде. Отсега нататък трябваше да свикне с подобно отношение. Можеше само да се надява, че с времето ще успее да понася по-лесно новото си положение.

Дерек трябваше да се досети, че спътниците му няма да го оставят на мира. Едва се бе качил в каретата, кога Джеръми каза:

— Дяволите да ме вземат, но не мога да повярвам на очите си. Ти наистина ли се каниш да ходиш на онзи бал? Ако бях на твое място, и през ум нямаше да ми мине.