Джоана Линдзи - Отровни думи

— Двадесет и пет хиляди първи път… — Последва кратка пауза, преди той да продължи: — Втори път… — Отново пауза, този път малко по-дълга. — Много добре, момичето е продадено на лорд Малори. Ако благоволите да ме последвате в кабинета ми в дъното на салона, милорд, ще можем още сега да оформим сделката.

Келси отново се опита да разбере на кого говори Лони, ала той я бе свалил от масата и поради нейните метър и шейсет и пет не успя да види новия си господар.

Въпреки всичко бе благодарна, че унизителната сцена бе приключила, ала очакваното облекчение не бе дошло, тъй като все още не знаеше кой я бе купил. Внезапно една мисъл я накара да изтръпне: господарят й можеше да бъде също толкова отвратителен, както и последните двама. Подмятането, че цяла върволица жени чакали да посетят леглото му, можеше да има обратно значение. Сигурно затова забележката бе последвана от смях.

— Справи се чудесно, миличка — — прошепна й Лони, докато я съпровождаше до салона. — Самият аз съм изненадан, че цената скочи толкова високо. — Той се засмя, доволен от себе си. — Но тези богаташи могат да си я позволят. А сега бягай да си събереш нещата и не се бави. Ще дойдеш в кабинета ми… — Кимна към вратата в дъното на салона и я потупа по гърба.

Да се бави? Когато искаше час по-скоро да разбере кой я бе купил? Тя полетя по стълбите нагоре. Всъщност нямаше какво толкова да прибира. Скромният й багаж още не бе изваден от куфарчето, с което вчера бе пристигнала. След по-малко от десет минути бе готова.

Пристъпи към прага на кабинета, но застина на място. Желанието й да узнае кой е господарят й оттук нататък бе заменено със страх. Всичко бе свършило. Тя трябваше да се подчини, тъй като Лони й бе дал да разбере какво ще последва, ако се откаже от споразумението. Ала неизвестността я парализираше. Дали мъжът, който я бе купил, е добър, или жесток и зъл, като онзи лорд със студените воднистосини очи? Или пък беше някакъв безобразен грозник, който внушаваше само отвращение и погнуса у жените и затова трябваше да плаща за услугите им?

Какво би могла да направи? За съжаление колкото и ужасно да бе, тя не можеше да се откаже. Или ще да намрази непознатия, или ще го хареса, или ще остане безразлична. Всъщност надяваше се да е последното. Наистина не би искала да бъде привлечена от мъж, за когото никога нямаше да се омъжи, дори и след като му стане любовница.

— Сигурен съм, че ще останете доволен от покупката, милорд — каза Лони. Забеляза застиналата на прага Келси и я побутна в стаята. — А, ето, тя е вече тук, така че не ми остава нищо друго, освен да ви пожелая приятна вечер.

Девойката едва не затвори очи. Още не бе готова да се изправи срещу бъдещето си. Успя да събере смелост и да погледне в стаята. Мигновено изпита облекчение. Все още не знаеше кой я бе купил, защото в стаята имаше трима мъже — единият бе хубав, другият бе много хубав, а третият бе невероятно красив.

Не можеше да повярва на късмета си. Сигурно нещо не бе както трябва. Дори и най-малко красивият от тримата, който изглеждаше и най-възрастен, имаше благородно лице и Келси почувства, че би могла да се разбере с него. Той беше висок и слаб, с топли кафяви очи и чудесна усмивка. „Изглежда безобиден“ реши, когато срещна погледа му.

Най-високият от тримата и най-младият, вероятно бе на нейната възраст, въпреки че широките рамене и изражението на лицето му създаваха впечатление, че е по-зрял. Той беше изключително красив, с гарвановочерна коса и очи с най-красивия оттенък на кобалтовосиньо, леко дръпнати, което придаваше екзотичен вид на лицето му. Младото момиче имаше чувството, че най-добре ще се разбере с него, и се надяваше той да е новият й собственик. За Бога, та тя едва имаше сили да откъсне очи от прекрасното му лице!

Ала се насили да погледне и третия мъж в стаята. Ако първо не беше видяла младежа с невероятните сини очи, Келси бе готова да се закълне, че никога не е зървала по-красив мъж. Гъстата му руса коса бе небрежно разпиляна и достигаше до раменете. Очите му бяха лешникови на цвят… не, зелени, определено зелени, и погледът му я притесни, въпреки че не можеше да обясни защо. Той бе по-нисък от другите двама, макар и не много, но все пак бе поне с петнадесет сантиметра по-висок от нея.

Мъжът се усмихна и за пръв път, откакто се помнеше, смутената девойка потръпна от неясното, но приятно вълнение в слабините си. Внезапно стаята й се стори прекалено топла. Това бе странно усещане. Искаше й се да носи ветрило, но не бе допускала, че ще й е необходимо посред зима.