Джоана Линдзи - Подаръкът

Когато същата сутрин Джеймс влезе в трапезарията, появата му предизвика различни реакции. Онези, които не знаеха, че е пристигнал, се надигнаха, за да го поздравят, но усмивките им замръзнаха, когато видяха изражението на лицето му. Тези, които знаеха за пристигането му и за това, което бе последвало, или тактично си мълчаха, ухилени до уши, или бяха достатъчно глупави, за да направят някоя и друга забележка.

Джеръми се оказа от вторите и третите, когато се обади с усмивка:

— Е, знаех си аз, че горкото коледно дърво не ти с причинило това, макар че доста смело се опита да го повалиш.

— И доколкото си спомням, успях — кисело промърмори Джеймс, но след миг додаде. — Нали не е окончателно съсипано, хлапе?

— Загубило е някое и друго клонче, но като се сложат онези малки красиви свещи, нищо няма да се забележи — поне ако някой друг довърши тази работа вместо мен. Аз съм много по-добър при окачването на имела.

— Както и при използването му — отбеляза Ейми и дари с усмивка своя красив братовчед.

— Това се разбира от само себе си — смигна й Джеръми.

Наскоро Джеръми бе навършил двадесет и пет и се бе превърнал в един очарователен млад развейпрах. По ирония на съдбата той толкова много приличаше на чичо си Антъни, че бе като негово копие на млади години. Ала вместо да се метне на собствения си баща, Джеръми имаше кобалтовосини очи и черни коси, които малцина от семейство Малори притежаваха — тези, които приличаха на своята предшественичка, за която се говореше, че била циганка.

Споменаването на имела и целувките отново потопи Джеймс в мрачно настроение. Знаеше, че тази година той нямаше да се целува под имела, особено след като съпругата му отказа да дойде в Хавърстон заради своето мрачно настроение. По дяволите! По един или друг начин щеше да уреди нещата помежду им. Да си го изкара на Антъни, не бе помогнало особено много — е, може би малко.

— Не ми се ще да видя как ли изглежда съперникът ти — отбеляза Уорън, който продължаваше да се взира в насиненото му око и няколкото нареза на лицето му.

Джеймс предположи, че думите му бяха нещо като комплимент, след като Уорън многократно бе изпитал юмруците му на гърба си.

— Бих искал лично да поздравя този съперник — отбеляза Никълъс със самодоволна усмивка и получи един ритник под масата от съпругата си.

Джеймс кимна към Реджи.

— Оценявам жеста ти, скъпа моя. Моят крак е твърде далеч за да достигне този негодник.

При тази забележка младата жена се изчерви, задето ритникът й бе забелязан. Физиономията на Никълъс придоби трагикомичен вид.

— Чичо Тони все още ли е сред живите? — попита Ейми вероятно защото миналата вечер нито той, нито брат му Джеймс се бяха върнали долу в салона.

— Дай ми още няколко дни, за да го разбера, малка палавница, защото в момента и аз самият не съм съвсем сигурен — рече Антъни, докато бавно влизаше в стаята с притисната до тялото си ръка, сякаш предпазваше няколко счупени ребра.

Една многострадална въздишка се отрони от устните му, когато зае мястото си на масата срещу брат си. Джеймс я чу и завъртя очи.

— Престани да се преструваш, негоднико — презрително отбеляза той. Съпругата ти не е тук, за да види театралното ти представление.

— Не е ли? — Антъни се надигна, огледа масата, нацупи се и се отпусна отново в стола си — този път без въздишка. Обаче не пропусна да се оплаче на Джеймс. — Да знаеш, че си ми счупил няколко ребра.

— Как ли пък не, макар че трябва да призная, че сериозно обмислях дали да не го сторя. Между другото, още не ти се е разминало.

Антъни го изгледа кръвнишки.

— Вече сме твърде стари, за да се бием.

— Говори само за себе си, старче. Един мъж никога не е твърде стар за едно хубаво упражнение.

— А, значи това сме правили? — сухо отбеляза Антъни и внимателно опипа насиненото си око. — Упражнявали сме се, така ли?

Джеймс повдигна вежди.

— А нима не правиш това всяка седмица в Найтън Хол? Обаче разбирам смущението ти в случая, след като си свикнал ти да раздаваш удари, но не и да получаваш. Това може да ти създаде погрешно впечатление за нещата. Радвам се, че успях да разсея заблудата ти.

В този миг влезе Джейсън, огледа пострадалите лица на двамата си по-малки братя и отбеляза:

— Мили Боже, май не се отказвате дори и по време на най-светия християнски празник, така ли е? Ще се видим в кабинета ми.

Последното бе изречено с добре известния на всички безпрекословен тон, след което маркизът на Хавърстон се обърна и излезе от стаята. За Джеймс и Антъни бе ясно, че трябва незабавно да го последват. Джеймс се изправи с непроницаемо изражение на лицето и заобиколи масата.