Джоана Линдзи - Подаръкът

— Да направиш какво? — попитаха те в един глас.

— Да се обзаложа, че ще научим истината за нея. Някой иска ли да се включи?

— Предпочитам да оставим нещата такива, каквито са — заяви Джейсън.

Ейми се намръщи.

— Наистина ли не искаш да узнаеш истината, чичо Джейсън?

— Не съм казал това, скъпа моя. Просто не искам да изгубиш за пръв път в живота си. Този път едва ли има вероятност да спечелиш. А ти ще бъдеш истински съкрушена, ако това стане, нали?

В отговор младата жена само въздъхна. Но Джейсън не бе сигурен, че се е отказала. В крайна сметка досега ужасните последствия никога не я биха спирали да следва инстинктите си.

След вечеря семейството се разпръсна из огромната семейна къща. Моли внимателно бе разопаковала коледната украса, която в началото на седмицата бе донесла от тавана. Тъкмо бе стигнала до подножието на стълбата, когато чу конски тропот и тръгна да види кой бе късният посетител. Протегна ръка към дръжката на вратата, когато последната се отвори и Джеймс, братът на Джейсън, едва не я събори, връхлитайки в предверието.

Въпреки късния час икономката се зарадва да го види и с усмивка го поздрави:

— Весела Коледа, Дже…

— Весела, как ли не! — грубо я прекъсна той. Обаче се спря, усмихна се и додаде. — Къде е онзи негодник, брат ми?

— И кой брат по-точно имате предвид? — изненадано попита жената макар да знаеше, че той никога не би се изказал по този начин за Едуард или Джейсън. Джейсън й споделяше всичко, което се отнасяше до семейството му, и тя го познаваше не по-зле от него. Затова презрителният му отговор всъщност не я изненада.

— Хлапакът.

Обаче заплашителният блясък в очите му я сепна. Огромен, рус и красив, Джеймс Малори приличаше на по-големите си братя и рядко някой можеше да каже, че го е виждал сърдит. Когато бе разгневен на някого, той спокойно го разкъсваше на малки парчета с остроумието си, а неразгадаемото изражение на лицето му с нищо не подсказваше на нещастната жертва какво я очаква.

Чул гласа на Джеймс, хлапакът или, по-точно, Антъни провря глава през вратата на салона, за да разбере какво е настроението на брат му. Не бе трудно да се досети по кръвнишкия поглед, който получи. Това обясни светкавичното затръшване на вратата.

— О, Боже! — възкликна Моли, когато Джейсън се запъти с яростна крачка към салона. Макар че през годините бе свикнала с избухванията на членовете на семейство Малори, понякога все още се тревожеше за последствията.

Това, което последва, бе като начало на бойни действия. Джеймс се притисна с цялата си тежест към вратата на салона, докато от другата страна Антъни се опитваше с всички сили да й попречи да се отвори. Отначало Антъни успя. Той не бе толкова тежък като брат си, но беше по-висок и мускулест. Ала би трябвало да знае, че не можеше да издържи вечно, особено когато Джеймс натисна с рамо вратата и тя се отвори почти наполовина, преди Антъни да успее отново да я затръшне.

Отчаяният опит на Антъни да разреши проблема си изтръгна още едно „О, Боже!“ от устните на Моли.

Когато Джеймс за трети път натисна с всичка сила, вратата се отвори рязко и отекна оглушителен трясък. Няколко минути по-късно Джеймс отново бе на крака, изтупвайки дребните трески от дървото, посипали се по раменете му.

Разтревожени от шума. Реджи и Моли се втурнаха в салона.

Антъни бе грабнал дъщеря си Джейми, която до преди малко гледаше коледното дърво с бавачката си, и я държеше като щит пред себе си. Дървото лежеше безславно на пода. Антъни знаеше, че брат му никога не би рискувал да нарани някое от децата и хитрината му успя.

— Хлапетата се крият зад деца! Колко удобно! — презрително изсумтя Джеймс.

— Нали? — ухили се Антъни и целуна дъщеря си по главичката. — Действа безпогрешно като жив щит.

Обаче Джеймс изглежда не оцени хумора в ситуацията и заповяда, по-скоро излая:

— Пусни племенницата ми!

— Не бих си го и помислил, старче… поне не и докато не разбера защо си толкова ядосан, че искаш да ме убиеш.

Розлин, съпругата на Антъни, която се бе навела над единия от близнаците, изрече, без да се обръща:

— Извинете ме? Забранявам всякакви убийства пред децата.

Усмивката, която заигра на устните на Антъни, накара Джеймс да повдигне русите си вежди към него. Познавайки брат си, това бе солидно предупреждение за Антъни, че това, което ще последва, никак няма да му се понрави.

Джеймс не счете за нужно повече да го държи в напрежение и застрашително изръмжа.