Джоана Линдзи - Подаръкът

Ейми кимна, после се обърна към братовчедка си:

— Миналата вечер бяхме принудени да се доберем пеша до тук и минахме за по-напряко през онази поляна. Изненадах се да открия гроб там, толкова далече от останалите семейни гробове, но все пак в границите на собствеността.

— Сега като го спомена, ние двамата с Дерек също бяхме изненадани, когато преди години го открихме — замислено отвърна Реджи. — Но не, Дерек, не си спомням да съм разпитвала градинарите. В крайна сметка той е доста отдалечен от градините. Тогава предположих, че този, който се грижи за гроба, не живее в Хавърстон и едва ли ще има полза да разпитвам наоколо.

— Освен ако някои от градинарите не е бил специално помолен да се грижи за него — изтъкна Антъни. — Старият Джон Маркъс беше вече старец още докато аз живеех тук, и от незапомнени времена е работил в Хавърстон. Ако някой знае нещо за гроба, то това е тъкмо той. Как мислиш, дали живее наблизо, Джейсън?

Както всички останали и Моли погледна към Джейсън, за да чуе отговора му, и улови нежния му поглед, отправен към нея. Страните й пламнаха. Беше го направил! Не можеше да повярва, че наистина го направи! И то пред по-голямата част от семейството си! Ала паниката й се оказа напразна. Погледът му бе съвсем кратък и никой не се обърна, за да види към кого е насочен. Близките му се интересуваха единствено от отговора му.

— Не, не живее в Хавърстон. Той се пенсионира преди петнадесет години. Но доколкото знам, още е жив. Живее с дъщеря си в Харвес Таун.

— Струва ми се, че днес следобед ще отида да посетя госпожа Маркъс — заяви Дерек.

— Аз ще дойда с теб — предложи Реджи. — Трябва да купя още някои неща за Коледа, така че и без това възнамерявах да отида до Харвес.

Уорън поклати изумено глава.

— Не разбирам цялото това нездраво любопитство за този гроб. Очевидно е, че там не е погребан член на семейството, защото иначе щеше да се намира в семейното гробище.

— Предполагам, че няма да ти направи впечатление, ако погребат някого в задния ти двор и никой не си направи труда да те осведоми кой е погребан там или защо? — попита Алтъни. — Нима в Америка е нещо съвсем нормално да имаш безименни гробове в земите си? Предполагам, че навремето обитателите на Хавърстон са знаели на кого е гробът — отвърна Уорън. — Или може би просто е бил преместен тук. Очевидно е много по-стар от всекиго от вас, след като никой не знае кой е заровен там.

— Е, тъкмо това не ми харесва — намеси се Реджи. — Наистина е много тъжно, че който и да е погребан там, вече е напълно забравен. Поне името й трябваше да бъде изписано на надгробния камък, вместо това безлично „Тя почива“.

— Мисля, че и аз ще се присъединя към вас за това пътуване до Харвес — обади се Ейми. — Смятах този следобед да помогна на Моли да донесе от тавана останалата украса за Коледа, но това може да почака до довечера.

Моли бе сигурна, че по-късно щеше да узнае какво са открили в Харвес Таун, ала в този момент това никак не я интересуваше. Страните й все още горяха, когато незабелязано се измъкна от стаята. Вече обмисляше какво ще каже на Джейсън, когато довечера остане насаме с него.

Този път едва не се издаде. Ако всички не бяха толкова погълнати от предмета на разговора, поне един от тях щеше да забележи начина, по който я гледаше. И това щеше да бъде краят на тайната им.

Но какво добро можеше да излезе от всичко тона? Разкриването на истината нямаше да промени решението й да не се омъжва за него, макар че това бе нещо, което желаеше с цялото си сърце. Ала поне един от двамата трябваше да прояви здрав разум. Дори и Джейсън да се оженеше за нея, обществото никога нямаше да я приеме. Тя нямаше да бъде нищо друго, освен още един скандал в рода Малори.

Пътуването до Харвес Таун не даде очаквания резултат. Джон Маркъс беше още жив, в напредналата възраст от деветдесет и шест години. Старецът бе прикован към леглото, но умът му бе удивително буден за възрастта и той си спомняше гроба.

— Грижих се без всякакво заплащане за гроба шестдесет и осем години — гордо заяви той на малката групичка, събрала се край леглото му.

— Господи! — възкликна Реджи. — Та това е още преди ти да си бил роден, чичо Джейсън.

— Да — кимна Джон. — Откакто аз самият бях момче на тринадесет години. Когато преди петнадесет години се пенсионирах, предадох тази работа на племенника си. Не бих я доверил на никой друг. Той не го е занемарил, нали?

— Не, Джон, разбира се, че не — увери го Джейсън, макар че нямаше никаква представа, тъй като от тридесет години не бе виждал гроба. Обаче не искаше старецът да се тревожи и затова добави. — Той се грижи много добре за гроба, не се безпокой.