Джоана Линдзи - Пожелай ме скъпа

Шелдън бе обещал да го уведоми, когато времето наближи, и Ханк бе повече от доволен, когато съобщението пристигна. Докато пътуваше по лондонските улици, го обзе прекрасно настроение. Лоренцо също дойде с него, но Ханк не чу и дума от това, което приятелят му казваше, Саманта раждаше детето му. Нейното дете. Тяхното дете.

Само миг, след като пристигна, чу писъци от горния етаж от което му призля. С чаша в ръка, Ханк седна в най-далечния ъгъл на всекидневната, колкото бе възможно по-далеч от затворената врата. Като разбъркваше леда в чашата си, заглушаваше поне малко звуците, които идваха от горния етаж, но от време на време кръвта се отдръпваше от лицето му. Допиваше третото си питие, като мислеше с тревога какво ставаше горе.

— Не би трябвало да стоите тук. Ханк — отбеляза Шелдън, след като поредният писък замря и настъпи необичайна тишина. — Нито пък аз. — Той бе единственият, който кръстосваше нервно стаята. — Боже господи, човече, това не е място за мъже!

Ханк хвърли поглед към Шелдън и изминаха няколко секунди, преди да отговори.

— Значи няма да ме изхвърлиш?

— Разбира се, че не.

— Тогава ще остана.

— Бастунът ми е тук. Защо да не…? — Шелдън опита да направи предложение за разходка.

— Не.

Наблюдавайки двамата мъже, Лоренцо поклати глава.

— Той с прав, Ханк. Ти не трябва да стоиш тук. Излез за малко.

— Мястото ми е близо до нея — отвърна Ханк.

— Тя не знае, че си тук — отвърна настойчиво Лоренцо. — Не можеш да й помогнеш.

— Остави ме, Лоренцо. Тук е, където искам да… — В този миг долетя писък, много по-силен от предишните, и чашата на Ханк се изплъзна от ръката му. — Исусе! Тя умира. Аз я убих.

— Глупости! — обади се Лоренцо. Ханк се обърна светкавично към него.

— Можеш ли да ми се закълнеш, че тя няма да умре? Можеш ли?

— О, господи! — намеси се Шелдън. — Не мога да понеса това положение повече. Това е изключително неправилно и непристойно и… направо ме кара да губя разсъдък. Останете, щом трябва. Аз ще изляза.

Шелдън грабна палтото си и се запъти към вратата. Но когато стигна до коридора до тях достигна бебешки плач, заедно с възклицанието на Фройлана.

— Момче е!

Шелдън се върна във всекидневната, на устните му играеше лека усмивка.

— Имам си племенник.

Но Ханк бе вече скочил от стопа си. Профуча покрай Шелдън, изтича по стълбите и отвори вратата на спалнята на Саманта. От горещата вода се вдигаше пара и в стаята беше непоносимо. Фройлана се опита да се възпротиви на присъствието на Ханк, но докторът кимна в знак на съгласие и тя се върна, за да измие бебето.

— Вие ли сте съпругът?

Ханк не чу въпроса, тъй като бе впил поглед в огромното легло, където не можеше да вили лицето на Саманта.

— Тя добре ли е?

— Искате ли да видите детето? — попита го Фройлана, в гласа й имаше гордост.

Но Ханк не й обърна внимание.

— Тя добре ли е? — попита той още по-настойчиво.

— Защо не попиташ мен? — попита тихо Саманта.

Ханк се приближи до леглото. Саманта едва можеше държи очите си отворени, но успя да го погледне подозрително, преди да ги затвори. Никога не я бе виждал толкова изтощена.

— Сам?

— Какво правиш тук? — попита тя с дрезгав глас.

— Накарах брат ти да ми обещае, че ще изпрати да ме повикат — обясни бързо Ханк. — Сам, не можеш да отречеш правото ми да бъда тук.

— Напротив, мога. Ти не ме искаше, забрави ли? За теб нямаше значение дали ще се разведа с теб или не. Така че защо си тук?

Ханк се вцепени, но отвърна:

— Заради детето, разбира се.

— Разбира се — отвърна тя.

— Не искам да воювам с теб, Сам — въздъхна той. — Господи, помислих си, че умираш.

— Не беше приятно, но всички жени, които имат деца, са минали през това. Аз… дори… не си спомням…

Очите й отново се затвориха, гласът й замря. Ханк просто стоеше там и я гледаше, не му се искаше да се отдалечи дори на инч от леглото. Саманта Блекстоун Кингсли Шавез, неговата жена, майката на сина му, жената, която го караше да полудява от желание. Тази жена винаги го удивляваше с гордостта, смелостта, силния характер и страстта си. Ако истински го мразеше, ако постоянно го мразеше, нямаше да се чувства толкова объркан. Но в моменти на страст тя му показваше какво можеше да бъде между тях. Би било по-добре да не знаеше. В такъв случай никога нямаше да приеме, че я обича. Защото дори когато я мразеше, той я обичаше.

Каретата с четирите коня се движеше из парка с умерена скорост. Хладният въздух, нощен мирис на пролет, влизаше през прозорците със спуснати завеси, караше фенера да трепти и правеше лицата на двамата души в каретата размити и неясни.