Джоана Линдзи - Пожелай ме скъпа

— Какъв въпрос?

— Искам да знам защо не потърси отмъщението, както се бе заклела. Имаше тази възможност.

Саманта го гледаше смаяно и не можеше да повярва на ушите си.

— И ти измина целия път дотук само за да ме попиташ това?

— Да.

— Не мога да повярвам.

— Попитай Лоренцо тогава. Той ще ти каже колко време ме измъчва този въпрос Не е в твоя стил да се отказваш толкова лесно — продължи той. — Съжаляваше ли ме?

— Да те съжалявам? — засмя се тя. — Как така да те съжалявам? Ти получи всичко, което искаше, и сега си богат.

— Можеше да накараш да ме арестуват и да ме хвърлят затвора — продължи Ханк. — Можеше да ме оставиш в ръцете на наемниците на баща ти онази нощ. Вместо това си ме отвела на лекар. Зае моята страна срещу баща си. Защо?

Тя му обърна гръб, защото не можеше да стои с лице към него и да отговори на въпросите му, същите, на които не посмяла да си отговори честно дори пред себе си.

— Бях изморена, Ханк — изморена да се боря, да се ядосвам. Чувствах, че и двамата изстрадахме достатъчно.

— Наистина ли? — Гласът му прозвуча по-близо. Саманта се обърна към него. Близостта му я караше да се чувства слаба, да си спомня неща, които мислеше, че е забравила.

— Отговорих на въпросите ти — заяви тя колкото бе възможно по-хладно. — Сега можеш да се върнеш в Мексико и да ме оставиш на мира.

Очите му я гледаха нежно, все едно я милваха, след това погледът му се премести на корема й.

— Не. Ще остана известно време, поне докато се роди малкото.

Саманта придоби каменно изражение.

— Не си добре дошъл тук.

— Но брат ти вече ми каза обратното — усмихна се Ханк. — Той е по-щедър от теб.

— Само защото не знае нищо за истинските ни отношения — отвърна тя разгорещено. — Ти си ми съпруг само по име. Ако се опитваш да промениш това…

— Чакай, Сам. Сега защо ми се противиш? Каза, че си изморена да се бориш, а си готова да покажеш ноктите си в момента, в който ме видиш.

Не можеше да срещне настойчивия му поглед.

— Заради причината, поради която си тук.

— Но аз вече ти казах, че грешиш — напомни й той. — Исках да получа отговори. Обаче не съм съвсем сигурен, че съм получил всичките.

— Разбира се, че ги получи.

— Тогава защо, ако и двамата сме изстрадали достатъчно, правиш срещата ни толкова трудна?

Саманта бе готова да се разплаче, Той беше прав, разбира се. Тя се държеше неразумно и сама не знаеше защо. Бременността ли бе причината да се държи по този начин? О, не би искала той да я види така!

— Не трябваше да се срещаме отново, Ханк — каза тя, като се опитваше да звучи спокойно. — Никога не съм очаквала да те видя отново, Дойдох в Англия, за да не те видя пак.

Ханк извърна поглед настрани.

— Все още ли ме мразиш толкова?

Гласът му достигна до нея като тих шепот.

Саманта се сепна. Мразеше ли го? През последните месеци толкова много си бе мислила за него. Но, странно, никога не си бе мислила с омраза за него.

— Аз… не съм съвсем сигурна какво изпилим. Просто не мога да бъда с теб сега, когато съм… когато изглеждам… О, просто си върви. Ханк.

Саманта извърна поглед, но той я хвана за раменете и я принуди да го погледне.

— Какво има. Сам? — попита тихо той. — Притесняваш с от мен, че те виждам в това състояние ли?

— Съвсем не!

Ханк се усмихна.

— Лъжеш, скъпа. Притесняваш се. Но няма причина за това. Не осъзнаваш ли колко си красива?

Тялото й се напрегна.

— Ще си тръгнеш ли най-после?

— О, виждам, че си упорита както винаги — въздъхна той. — Ще си тръгна. Сам. Ще напусна тази къща, щом моето присъствие те разстройва толкова много. Ще оставя адреса си на брат ти, в случай че се нуждаеш от мен. Но преди да си тръгна, ще направя това, което желаех да направя още момента, в който те видях тази вечер.

Преди Саманта да осъзнае какво става, Ханк я прегърна нежно и я целуна. Устните му имаха вкуса на вино, удоволствие, което не бе изпитвала отдавна. Властта, която имаше над нея, когато бе в прегръдките му, не си бе отишла. Нищо не се бе променило. Саманта би забравила всичко друго, освен целувката му. Тя бе някакво чудо, магия.

Целувката продължи дълго, но накрая Ханк с въздишка се отдели от Саманта. Погледът, който я изпиваше, бе пълен с копнеж. Въпреки това, верен на думата си, той се обърна си тръгна.

Саманта се взираше с удивление в затворената врата. Въпреки че бе минало толкова време, той все още можеш да я накара да трепери, останала без дъх. Защо? Защо това се случваше само с него?