Джоана Линдзи - Пожелай ме скъпа

За щастие, вечерята беше сервирана точно когато Шелдън зае своето място. Саманта заби поглед в чинията си. Това й даде възможност да се овладее, да се успокои и да помисли защо всъщност бе дошъл Ханк.

Разговорът около масата прекъсна мислите й. Лоренцо, седнал срещу нея, описваше Мексико на Жан Мериме. Това, което привлече вниманието й, бяха думите на брат й към Тереза.

— …и десет години минаха доста бързо. Това е първото посещение.

— Следователно тя не е била тук, когато твоята скъпа abuela е починала?

— Abuela?

— Баба — обясни тя.

— О, не, Саманта не беше тук тогава.

— Жалко. Тя беше такава фина жена, толкова мила.

Саманта едва не се задави. За момент престана да мисли за Ханк, погледна смаяно Тереза Наласио и хвърли въпросителен поглед към брат си.

— Тя за нашата баба ли говори, Шелдън?

— Да. Тереза ми каза, че я е срещнала преди няколко години, много преди да се запознае с мен.

— Тя беше чудесна жена — добави Тереза, като обърна тъмните си очи към Саманта. — Беше истинско удоволствие, че се запознах с нея.

— Хенриета Блекстоун?

— Да.

Меко казано, Саманта бе изненадана, но реши все пак накара Тереза поне да се съмнява.

— Шелдън, трябваше да ми пишеш и да ми кажеш, че баба е омекнала с възрастта. Тогава можеше да се върна по-рано.

Шелдън смутено се изкашля.

— Всъщност, скъпа, тя не омекна, поне аз не забелязах такова нещо. Нито пък тя… разбираш ли…

— Никога не ми прости, че заминах за Америка — добави Саманта, като се усмихна.

— Аз нямаше да го кажа толкова открито — отвърна Шелдън, като й хвърли предупредителен поглед.

— Ти никога не казваш нищо открито.

— Затова ли те лишиха от наследство? — попит многозначително Тереза.

Саманта изпита желание да се изсмее, когато намръщеното лице на брат й се обърна към бъдещата му жена.

— Откъде разбра? — попита Саманта. — Трудно ми е да повярвам, че брат ми е говорил по този въпрос.

— Вашата баба ми говори за вас — обясни Тереза. Не Шелдън.

Саманта се облегна назад, като се вгледа внимателно в малко по-възрастната от нея жена. Трудно можеше да повярва на думите й. Хенриета Блекстоун, мила и чудесна жена? Това описание беше толкова абсурдно, че чак бе смешно. А и баба й да говори за нея с една непозната, когато се бе заклела никога повече да не споменава името й? Но защо би излъгала Тереза?

— Истина е, разбира се, че бях лишена от наследство — призна Саманта, без да променя тон. — Баба ми и аз не се разбирахме. Тя ме лиши от наследство, когато избрах да живея с баща си, а не да остана при нея. Това е нещо, за което никога не съм съжалявала.

— Тогава не съжаляваш и за загубата си?

— Това за мен няма значение Баща ми не е беден, Тереза. Имам всичко, което пожелая.

— Освен това Саманта си има и богат съпруг — добави неочаквано Жан.

Саманта се обърна към Ханк и видя как той сви рамене.

— Богатството на съпруги ми няма нищо общо, монсеньор Мериме. — Погледът на Саманта изразяваше студено презрение. — Искрено вярвам, че повдигането на този въпрос е проява на лош вкус.

— Извинявай, Саманта — обади се Тереза, но наглата й усмивка не говореше за разкаяние. — Безпокоях се, че завиждаш на твоя брат за наследството му. Не е хубаво да има завист в едно семейство.

Саманта бе толкова смаяна, че просто не намери думи ла отговори. А бе очаквала самата тя да посрами брат си с прекалената си откровеност и откритост! Шелдън само гледаше втрещен Тереза, устните му бяха плътно стиснати, а в очите му се четеше ярост. Саманта си помисли, че брат й сигурно полага неимоверни усилия да не избухне.

— Загрижеността ти за чувствата на сестра ми е… трогателна, Тереза — обади се Шелдън, след като за няколко секунди настъпи неловка тишина. — Но нямаше нужда да се притесняваш. Първото й дете получава половината от имението Блекстоун.

— Какво? — В гласа на Тереза явно се долавяше безпокойство.

Саманта я погледна остро. Жан Мариме също изглеждаше разтревожен.

— Не разбирам, Шелдън — обади се Жан. — Завещанието на баба ти, нали аз го подписах. Там не се споменаваше…

— Не, не се споменаваше — сряза го сухо Шелдън. — Но нямаше никаква причина да знаеш за завещанието на дядо, което не си подписал. А той не беше толкова упорит като жена си. Не можеше да понесе факта, че внучката му е напълно обезнаследена, така че в своето завещание е помислил за нейните деца. Баба ми никога не узна за това.

Саманта едва потисна усмивката си, като изпита желание да изръкопляска на брат си. Съвсем спокойно бе съобщил тези факти и по този начин бе дал воля на гнева си. Сега спокоен и въздържан както винаги. Как го правеше? Може би трябваше да се научи на хладнокръвие от брат си.