Джоана Линдзи - Зимни огньове

— Разбрах, че е загубила много кръв, дали ще оживее?

— Кървенето спря. Ще бъде слаба, както и детето. Можем само да се молим и двамата скоро да бъдат добре.

— Не се безпокой, Гарик — обади се Елоиз, която къпеше Селиг. — Не е възможно усилията ти да са били напразни. И майката, и детето ще живеят.

Цялата първа седмица след раждането на детето Брена се събуждаше скована от страх, докато накрая не се увери, че детето е добре. Леля й беше разказала невероятна история за това, което бе направил Гарик, но тя не можеше да повярва. Ако това беше вярно, ако той се интересуваше от детето, щеше да дойде да ги види. Но той не идваше.

Брена бавно се възстановяваше от раждането, но Селиг бързо наддаваше на килограми. Много й беше мъчно, че това се дължеше на други, защото тя имаше мляко в продължение на две седмици. Никак не беше съгласна с предложението на Елоиз друга жена да кърми Селиг, но накрая се предаде, защото разбра, че това е единственият начин детето да оцелее. За да компенсира това, тя прекарваше всяка минута със сина си, но леля й я смъмри и тя се почувства така, сякаш всички се стараеха да я отдалечат от детето й. Накрая сама разбра, че няма нужда толкова да глези рожбата си и беше се задоволила само да го облича, къпе и приспива. Когато той й се усмихна за първи път, тя знаеше, че чувства любовта й.

Беше време да се връщат в къщата си. Единствената причина, поради която тя остана толкова дълго в къщата на Гарик, беше, че не го беше виждала нито веднъж, през цялото това време. Не знаеше къде спи той и дали въобще е в къщата.

Яни и Мойда постоянно се въртяха около Селиг и говореха колко се е променил животът им след неговото раждане. Брена не задаваше никакви въпроси, защото това, че на тях им е по-добре, си обясняваше с факта, че Гарик сигурно е отишъл да живее някъде другаде, вероятно при Морна.

Когато каза на леля си, че е готова да се върне в дома си, Лини не се възпротиви.

— Ти ще живееш с мен, нали?

— За известно време, да, но след това ще се завърна в къщата на Анселм.

— Но ти вече си свободна и не си длъжна да се връщаш.

— Имам много приятели там.

Брена въздъхна.

— И ти липсва Елоиз?

— Да.

— А бащата на Гарик?

— Не ме е срам да си призная, че понякога споделям постелята му, Брена — каза Лини.

— Не мога да те обвиня за това, Лини.

— Знам, че единствената любов на Анселм е Елоиз, но той се интересува и от мен. Аз също я обичам. — Това е една странна връзка между двете ни.

— Заслужаваш нещо по-добро.

— Не, Брена, аз съм щастлива. Знам, че мразиш Анселм, но…

— Вече не го мразя — прекъсна я Брена. — Когато, той за първи път взе в ръцете си сина ми, си спомних нападението на родната ми къща и жаждата за кръв, която бе изписана върху лицето му. А с такава любов държеше внука си! За много неща съм му благодарна. Все още не съм сигурна дали някога ще му простя напълно, но у мен вече няма омраза.

— Щастлива съм, че вече си помъдряла, Брена! — усмихна се Лини.

Брена се завърна в своята къщурка един ден преди първата зимна буря. Все още Гарик не беше видял сина си. След известно време и Лини се върна в дома на Анселм. На Брена й липсваше леля й, но все пак не беше останала сама. Лейла, жената, която Елоиз беше намерила за малкия Селиг, живееше с нея, а Корделия много често я посещаваше заедно с малкия Атол.

Този ден Брена се върна рано от лов, защото бързо беше свършила стрелите си и беше ядосана на себе си, че е изпуснала един заек. Когато приближи двора и видя коня на Гарик, я завладяха смесени чувства, но накрая надделя гневът. Как смееше да идва чак сега, седем месеца след раждането на сина си?

Тя бързо влезе в къщата, но виждайки гледката, която се разкри пред очите й, се спря. Селиг беше в скута на баща си, смееше се и си играеше с краищата на пелерината му. Гарик се изненада, когато я видя, но тя не забеляза това. Единственото, което виждаше, беше детето й и това колко щастливо беше то. Отново у нея се надигна гняв, защото на Селиг му бяха отказани бащинските грижи поради омразата на баща му към нея.

— Одобряваш ли името, което му дадох? — попита я той.

— Приех го, защото това беше единственото, което той получи от своя баща.

Гарик сложи детето на земята и двамата родители го загледаха как запълзя към някаква играчка под масата. Когато я стигна, то я завъртя в ръцете си, без да усеща напрежението, което витаеше в стаята.

— Съжалявам, че ме намери тук, Брена. Това няма да се повтори вече.