Джоана Линдзи - Зимни огньове

— Не добре — каза тя на своя език.

Брена не й обърна внимание.

— Кой ме е открил и видял ли е той жената, която се опита да ме убие? Сигурна съм, че беше жена, чух я да се смее.

— Някой е искал да те убие?

— Една жена. Яздеше черен кон и ме събори на земята.

— Никой не би искал да те нарани, Брена. Вероятно си си въобразила. Силната болка може да е причина да си представяш неща, които не са се случили.

— Започна да ме боли едва след като паднах на земята.

— Но Гарик каза, че наоколо не е имало никой, когато те е намерил — каза Елоиз.

Брена пребледня, спомняйки си краткия си сън.

— Нима Гарик се е върнал?

— Преди една седмица.

Всичките й страхове се възвърнаха с нова сила.

— Трябва да ме отведете вкъщи. Аз не бива да оставам тук.

— Това е невъзможно, Брена. Ти не трябва да се движиш.

— Тогава ми се закълнете, че няма да го допуснете до детето ми!

— Престани с тези глупости, Брена! — прекъсна я Елоиз ядосано. — Гарик иска точно толкова колкото и ти детето му да живее.

— Лъжеш!

Изведнъж я прониза непоносима болка и тя трябваше да съсредоточи всичките си сили, за да успее да роди това дете.

Гарик стоеше на вратата на своята стая, по-безпомощен откогато и да било друг път. Той беше чул всичко, което Брена беше казала, и нейните страхове се бяха забили като остри ножове в съзнанието му. Не можеше да я вини, че го наричаше жесток. Никога не й се беше показвал в друга светлина.

Виковете на Брена раздираха сърцето му. Само като си помислеше, че искаше да отиде толкова далеч от нея и да не я види никога вече. Стигна само до Бирка и реши да се върне. Беше възможно баща му вече да я е върнал в родината й и той щеше да се прибере само за да каже на родителите си, че не може да живее без нея и че ще отиде, за да я вземе и доведе отново тук. Той се зарадва, когато разбра, че тя все още не е тръгнала, а като разбра причината за забавянето й, още повече се развълнува. Не можеше да отиде направо при нея, тъй като се страхуваше да не я разстрои и това по някакъв начин да повлияе на положението й. Вместо това той яздеше всеки ден в района около къщата й с надеждата да я срещне. И днес, като я чу да вика, а след това я откри я в безсъзнание, беше безкрайно изплашен.

— Момче — каза Уда. Гарик гледаше със страхопочитание малкото същество. Уда разтърси няколко пъти бебето, но то не показваше никакви признаци на живот.

— Съжалявам, Гарик. Бебето е мъртво.

— Не! — извика той и влезе в стаята. Взе детето в ръцете си и безпомощно загледа Уда.

— Не трябва да умира. Тя ще каже, че аз съм го убил!

— То не може да диша. Това се случва често. Нищо не може да се направи.

Гарик погледна неподвижното бебе в ръцете си.

— Ти трябва да живееш! Трябва да дишаш! Елоиз го приближи.

— Гарик, моля те, само се измъчваш излишно.

Той не чуваше майка си. Без да мисли, вдъхна от собствения си дъх в устата на детето си.

— Айй! — извика Уда. — Какво прави той? — Тя избяга от стаята с вик. — Той е луд!

Нищо не се получи от опита на Гарик да вдъхне живот на сина си. Но той не беше на себе си и опита отново. Този път закри устата на детето с ръцете си, за да няма къде другаде да отива въздухът. Най-после гърдичките му се повдигнаха, раменцата се раздвижиха след това малкото същество пое въздух само и извика толкова силно, че го чуха в цялата къща.

— Да благодарим на господа за чудото, което сътвори! — каза Лини и падна на колене да се моли.

— Това наистина е чудо, Гарик — меко каза Елоиз. — Но този, който го направи, беше ти. Ти вдъхна живот на сина си.

Той й даде плачещото бебе. Чудо или не, беше прекалено много развълнуван, за да говори. Чувстваше се толкова горд, сякаш това беше най-доброто, което е направил в своя живот и нищо вече не би могло да бъде толкова красиво.

Елоиз пови бебето и му го подаде, за да извърши ритуала като всеки баща. Той поръси вода върху челото му, беше виждал баща си да прави това, когато се роди сестра му.

— Ще го нарека Селиг, Благословения.

— Прекрасно име, защото той наистина е благословен — гордо отбеляза Елоиз и взе детето в ръцете си.

— А сега върви кажи на баща си, че има още един внук. Той ще се гордее не по-малко от теб.

Вместо да се насочи към вратата, Гарик отиде до леглото, където лежеше Брена. Очите й бяха затворени и той погледна въпросително Лини.

— Тя припадна, след като се роди детето, и не знае, че ти се бори, за да го спасиш. Аз ще й кажа.

„Но дали тя ще ти повярва?“ — зачуди се Гарик.