Джоана Линдзи - Зимни огньове

Брена се усмихна.

— Съгласна съм, но само в случай, че продължа да си плащам.

— Ти си най-упоритото момиче, което познавам. В момента си те представям как преследваш заек или някакво друго животно. Това е недопустимо за живота тук.

Брена високо се разсмя.

— През целия си живот съм предизвиквала хората.

Брена мечтаеше за деня, в който щеше да държи детето в ръцете си. Искаше й се да е момиченце, малка дъщеричка със сиви очи и черна коса. Не искаше у детето да има нещо от Гарик.

С края на лятото дните започнаха да намаляват, но въпреки това течаха твърде бавно за Брена, която вече беше натежала доста. Тя все още ловуваше из горите, но не толкова често, защото по два пъти в седмицата намираше прясно месо пред вратата си и не можеше да го изхвърли. В двора си вече имаха крава и от нея си осигуряваха мляко й сирене. На Брена й беше хубаво, че край нея имаше хора, но когато най-неочаквано в мислите й се върнеше Гарик, предпочиташе да остане насаме с болката си.

Един ден беше отишла на лов. Навлезе навътре в гората и унесена в мисли не беше разбрала, че се е отдалечила доста. Когато накрая се огледа, видя, че мястото й е непознато. Освен това имаше странното усещане, че някой я наблюдава. Не можа да разсее това усещане дори след като огледа близките околности и се увери, че няма никой. Продължи с по-бърза крачка.

И тогава видя един ездач, прекалено много облечен за такова меко време. Качулката му беше на главата, затова Брена не можеше да разбере кой е той. Обзе я страх и ръцете й започнаха да се потят. Успокои се малко, когато видя, че ездачът се отдалечава от нея, но не след дълго чу конят му съвсем наблизо. Брена се обърна точно навреме, за да избегне животното, което тъкмо я връхлиташе. Не можеше да повярва на очите си. Някой се опитваше да я убие. Когато го видя да обръща коня и да се насочва отново към нея, тя се затича. Беше прекалено наедряла, за да бяга бързо, и скоро чу конят да приближава. Извърна се и насочи лъка си към ездача, но беше прекалено късно. Животното вече я връхлиташе. Тя падна. След секунди, когато се опита да стане, я прониза нетърпима болка и тя извика. В този миг чу зловещия смях на жена и когато погледна нататък, видя конят и ездачът бързо да изчезват в далечината.

Болката отново я обзе и тя започна да вика. Докато лежеше там, неспособна да се надигне, мислеше само за бебето, което щеше да се роди, но беше твърде рано за това.

Брена едва отвори очи и между листата на дърветата успя да види Гарик, чиято коса беше по-дълга от обикновено, а лицето му беше покрито с брада. Защо го виждаше такъв в съня си, след като той никога не е бил такъв в действителност? Прегръщаше я, не, носеше я някъде. Искаше да се събуди, защото дори само да го сънува я нараняваше.

— Махай се, Гарик. Ти ми причиняваш болка.

— Стой спокойно — отвърна той.

Гарик искаше тя да страда. Щеше да присъства в сънищата й само за да я измъчва.

Първо треската, след това едва не умря от глад и студ, а сега това! Колко пъти щеше да гледа смъртта в очите? По-важното беше дали щеше да оцелее?

Брена чуваше тихи гласове край себе си. Първо на леля си, след това на Елоиз. Чу и дълбок мъжки глас.

— Къде е родилката?

— Кой е тук? — слабо попита Брена.

Лини дойде при нея и леко приглади косите й. Тя беше пребледняла. Изглеждаше състарена.

— Не изразходвай силите си, за да задаваш въпроси, Брена. Ето, изпий това.

Лини й подаде чаша вино и Брена я изпи цялата. Погледна тревожно леля си. Чувстваше болки по цялото си тяло.

— За мен ли говорихте току-що? Умирам ли?

— Моля те, Брена, трябва да почиваш. Кървиш и…

— И бебето ще се роди преждевременно — продължи вместо нея Брена. — Ще оживее ли?

— Не знаем. И друг път бебета са се раждали по-рано отколкото трябва, но…

— Продължавай.

— Но те са много малки и слаби.

— Моето дете ще живее. То може да се роди слабо, но аз ще го направя силно.

— Разбира се, Брена — опита се да я успокои Елоиз. — А сега, моля те, почивай и не се вълнувай.

Брена не можеше дори да се надигне от леглото. Имаше чувството, че разрязват с ножове вътрешностите й. Затвори очи, борейки се с болката. Когато тя утихна, Брена отвори очи и запита двете жени:

— Защо сте ме донесли в неговата къща?

— Не бяхме ние, Брена.

— Тогава кой?

— Той те е намерил в гората и е било по-близо да те доведе тук, отколкото да те носи до твоята къща.

В този момент жената, която беше помагала при раждането на бебето на Корделия, влезе в стаята и се засуети край Брена.