Джоана Линдзи - Зимни огньове

Гарик влезе в стаята и се опита да потисне гнева си, преди да отиде при майка си. Но като видя сестрата на Брена, толкова доволна и щастлива от новия си живот, той още повече се ядоса. Защо Брена беше единствената, която не можа да свикне?

— Къде е Хю? — студено запита Гарик.

Елоиз не вдигна поглед от работата си.

— Най-малкият ми син е тук, но обноските му не отговарят на това, на което толкова съм се старала да го науча.

Гарик почувства, че трябва да се извини, наведе се и целуна майка си по челото.

— Не е трудно да се забрави, когато никой друг викинг не показва чувствата си към майката по този начин.

— Но ти си наполовина християнин, Гарик, и аз те възпитах по различен начин.

Тя сложи настрана шева и го загледа, а в очите й имаше странен блясък.

— Търсиш брат си? Той е на пасището с добитъка.

— Кога замина?

— Преди да падне този сняг.

— Значи ще закъснее — раздразнено каза Гарик. — Той имаше стоки, които беше казал, че иска да продам. Споменавал ли ти е нещо за това?

— Не, Хю ме помоли да ти кажа да го изчакаш. Той иска да дойде с теб на север и да хване бяла мечка, преди ти да тръгнеш на изток.

— Вече е късно да се тръгва на север.

— Много си нетърпелив да заминеш, Гарик. Прекрасно знаеш, че дори само една кожа на бяла мечка си заслужава. Заради печалбата ли се тревожиш, или има нещо друго?

— Ако замина в средата на лятото, няма да се върна тази зима.

— Няма смисъл този път да ходиш толкова далеч колкото преди, Гарик. Хедби е достатъчно голям търговски център.

— Булгар е по-добър. Ще остана само дотогава, докато оправя кораба си.

Той се запъти да излиза, но внезапно спря и огледа стаята.

— Тя си тръгна — каза Елоиз.

Той я погледна.

— За кого говориш?

— За тази, която току-що потърси с поглед. Тя избяга оттук със сълзи на очи. Защо плаче, когато те види?

— Тя не плаче. Тя се закле, че никога не плаче.

— Защо това те разстройва?

— Защото всичко, в което се е клела, е било лъжа!

— Ти мислиш така. Аз със сигурност знам, че всичко, което Брена ти е казала, е вярно.

— Така ли? Нека тогава ти кажа нещо. Тя се закле, че е убила Седрик Боргсен, а аз го видях със собствените си очи.

— Как си го видял? Нима си минал фиорда?

— Да, защото трябваше да зная дали тя казва истината. И окончателно се убедих, че тя е лъжкиня.

— Тя просто допускаше, че го е убила. Това е всичко.

— Ти си много добра, майко, а тя не заслужава твоето доверие.

— Скоро тя ще си тръгне и на мен ще ми е мъчно за нея.

— За мен няма да е загуба, защото никога не е била моя.

Следващите седмици по нищо не се различаваха от предишните, дните минаваха по същия начин с изключение на това, че Брена чувстваше повече енергия в себе си. Тя се опитваше да не мисли за промените, които ставаха с тялото й, и не искаше да си спомня последната си среща с Гарик, когато го видя заедно с Морна. С нетърпение очакваше новини за здравето на Анселм. Слънцето бързо стопи последния сняг, така че корабът скоро би могъл да отплава. Пролетта си отиде, а все още никой не бе дошъл да й каже, че трябва да се приготвя.

Не можеше повече да чака. Освен това беше закъсняла с плащането, така че трябваше да отиде до къщата на Анселм, и може би там отново щеше да срещне Гарик. Кожите, който им дължеше, щяха да послужат за извинение, че напуска уединението си, но, от друга страна, това означаваше да разкрие пред всички положението си. Тя реши да рискува, защото искаше да разбере причината, поради която никой не идваше при нея.

Лятото беше дошло с цялата си пъстрота и щедрост. Пролетта беше прекрасна, но лятото истински омайваше, слънцето грееше с цялата си сила, а из въздуха се носеха опияняващи аромати.

До деня, в който тръгна за дома на Анселм, топлото време беше добре дошло, но тогава на нея й се стори, че е като в горяща пещ. Чудеше се дали да продължава, или да се върне в къщичката си. Но докато спореше със себе си, се намери в двора на Анселм и един слуга се погрижи за коня й.

Въздъхна с облекчение, когато влезе в гостната и завари там само леля си.

— Брена! Толкова се радвам, че те виждам.

— Аз също съм щастлива да те видя. Надявах се, че сега, когато времето се оправи, ще дойдеш да ме посетиш някой ден.

— Прости ми, мила, но тук имаше толкова много работа. Садихме новата реколта, след това правихме пролетно почистване и какви ли не други дреболии не излизаха междувременно.

— Ти си работила на полето?