Джоана Линдзи - Зимни огньове

— Това е наистина много трагична история. Нима никой никога не се е зачудил защо Тира не е викала, когато са я нападнали?

— Тя беше толкова тихо дете и се страхуваше от всичко. Сигурно е била прекалено изплашена, за да извика — отговори Яни.

— Казват, че била много крехко дете още от рождение — прибави Мойда. — Чудно е, че са я оставили да живее, след като се е родила такава слабовата.

— Какво имаш предвид, Мойда?

— Така е, Брена. Ако аз бях запозната с този обичай на викингите, щях да бъда изплашена до смърт, когато очаквах сина си.

Брена цялата пребледня.

— За какъв обичай на викингите говориш?

— Ритуалът на раждането — каза Мойда с отвращение. — Новороденото трябва да бъде прието от баща си независимо дали майката на детето му е съпруга, или му е робиня. Както сама знаеш, тези хора са издигнали в култ силата и ненавиждат слабите и страхливите. Ето защо те унищожават недъгавите и слабовати деца.

— Но това е варварско! — не издържа Брена.

— Кое е варварско? — попита Ерин, който тъкмо влезе в стаята с наръч дърва.

— Обичаят да се изоставят вън на студа болните и слаби бебета, за да умрат — отвърна Яни.

— Защо мислиш така? — запита Ерин, докато слагаше дървата до огъня.

— Нима не си възмутен от това, Ерин? Ако е така, значи ти си също толкова порочен, колкото и тези викинги.

— Не съм казал, че одобрявам такова нещо, но според мен това е да избереш по-малката от двете злини. Попитай Яни, тя е майка. Попитай я дали любовта ще става все по-силна, като гледа как с всеки ден детето й расте и става все по-силно.

— Ерин е прав.

— Какво искаш да кажеш, Ерин?

— Връзката между майката и детето е силна, но тя не е толкова силна, ако майката не вижда това дете.

Брена беше отвратена.

— Значи ти мислиш, че е по-добре детето да бъде премахнато, преди тази връзка да бъде създадена? Ами какво ще кажеш за чувството, което майката изпитва към рожбата си, докато я носи в себе си? Или това няма значение?

— Самият аз изгубих дете при раждане, жена ми и аз тъгувахме известно време, но след това забравихме. После имахме син, който загина на десет години, и за него все още ми е мъчно и не мога да го изтрия от съзнанието си.

— Съжалявам, Ерин.

— Ти съжаляваш, но дали разбираш, Брена? Ясно ли ти е, че е по-добре да загубиш дете при раждане, отколкото след това, когато родителите са разбрали какво означава да обикнеш това дете, да свикнеш с навиците му, с грешките, които прави, и когато изведнъж него го няма, за тях дори светът става друг, черен и пуст, и никой и нищо не може да възстанови тази загуба.

— Не, не мога да разбера това нещо. Едно крехко дете може да порасне силно и здраво, защо не опитат да се грижат за всяко родено човешко същество?

— Може би това е възможно в твоята земя, но тук, където царуват снегът и ледът, законите са други. Виж, вече е пролет, а ти все още палиш огън в огнището. Виж дима, Брена. Едно крехко бебе би загинало от този пушек, а ако го оставят далеч от огъня, ще умре от студа.

— Никога няма да се съглася с теб, Ерин, така че по-добре е да престанем — каза Брена и се обърна на другата страна.

Ръцете й трепереха, докато поднасяше на гостите си ястията. Толкова се беше зарадвала, когато ги видя, а сега й се искаше никога да не бяха идвали. Това, което й бяха казали за неразбирателството между двата клана и за убиването на бебетата, я беше разстроило ужасно. Тя дори не се докосна до храната си. Останалите си приказваха, сякаш предишният им разговор не беше съществувал. Ерин замислено се загледа в Брена, тя се опита да избегне погледа му и накрая стана от масата и се зае с почистването. След известно време тя видя, че той продължава да я наблюдава, и не издържа.

— Защо ме гледаш така?

— Дете ли чакаш, Брена?

— Не — рязко отвърна тя.

— Аз щях да те питам същото, Брена. Изглеждаш напълняла.

— Казах ви, че няма такова нещо — извика Брена и несъзнателно закри корема си с ръка.

Всякакви възможни варианти преминаха през главата й: Гарик не признава детето й заради омразата си, към нея; принуждават я да остане тук, като Корделия… Но това нямаше да се случи. Пролетта беше дошла и тя скоро щеше да си тръгне за родината. След избухването й гостите й си тръгнаха не съвсем убедени, че им е казала истината.

Брена изкара една безсънна нощ, изпълнена с ужасяващи мисли, които не можеше да пропъди от главата си. На сутринта беше безкрайно изнервена и изтощена. Беше приела истината, че в утробата й растеше дете. Дете, с което би могла да играе, да се глези и да прави бели. Господи, не искаше да е майка, не знаеше какво да прави. Анселм трябваше бързо да я закара в земите й, преди някой да е забелязал положението й. Тя трябваше да бъде далеч от тези места. Когато дойдеше времето, трябваше да роди детето си сред свои хора.