Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Той излизаше направо от банята и носеше само туника с дълги ръкави. Върху нея беше облякъл оня халат, дето го даваше на Кристен, когато тя се, къпеше, въпреки че беше много хубав — с едноинчови ръбове от зелена коприна, които обточваха всяко ръбче на белия лен, спускащ се до краката му. Бялото отиваше на черната му коса и загорялата му кожа.

Като ходеше, полите на халата леко се разтваряха. Знаеше, че ако не му беше ядосана, щеше да очаква със стаен дъх да зърне голия му крак. Но сега бе втренчила поглед само в лицето му, осветено от лоената свещ, която той държеше вдигната високо, за да стига светлината до нея.

— Еда сподели с мен защо не си там, където трябва. Искам да знам защо смяташ, че си извоювала свободата си, когато не съм ти казвал нищо такова.

Кристен се гордееше, че гласът й не трепери. Звучеше спокоен дори и в нейните уши.

— Това е просто, саксонецо. Знаеш защо отказах да споделям леглото ти през изминалата седмица. И все пак, вчера вечерта ме замъкна в него. Бях достатъчно глупава да приема, че след като си направил това, си се омилостивил и по отношение на моите ограничения.

— Права си — отсече той. — Това наистина е глупаво предположение. Казах ти защо трябва да бъдеш окована. Казах ти също така какви са и другите възможности.

Кристен вече не бе така спокойна. Тя слушаше потвърждението на собствените си безпокойства.

— Плюя на твоите възможности! Ще нося проклетите ти окови, но не искам нищо повече от теб. Не мога да понеса веригите и твоята нежност едновременно.

Той бавно се приближи до нея. Тя се изправи предпазливо, но той спря на две ръце разстояние от нея.

— Мислех те за по-силна, слугиньо!

Тя ахна от преднамерената обида.

— Не съм лишена от кураж, милорд. Баща ми беше заловен и вкаран в затвора на млади години. Майка ми също издържа известно време в робство. Аз съм такава, каквато са ме създали родителите ми и няма да ги посрамя, като се огъна пред робията. Това ми е наказанието, задето не се подчиних на родителите си и отплавах с брат си. Аз съм издръжлива, Ройс. Но това, което ще изтърпя без бой, си има граници. Остави ме на мира отсега нататък и няма да си имаш проблеми с мен.

— Не мога — простичко отвърна той. — А и ти не искаш наистина да не ти обръщам внимание, Кристен.

— Не е вярно. Вече не те искам.

Това, което чуваше, изобщо не му се нравеше. Личеше си по стиснатите му устни, по буйния зелен блясък в очите му.

— И можеш да кажеш такова нещо след снощи?

— Аха.

— Лъжкиня. Още ме искаш и ще ти го докажа.

Тя изсумтя пренебрежително.

— Инатът е един от недостатъците, които съм наследила от майка си. Веднъж тя отказа да говори с баща ми заради някакъв техен спор и цял месец не му обели дума. А те двамата силно се обичат. Може пък още да те желая, Ройс, защото ме привличаш, а за това лек няма. Но никога няма го чуеш от мен, нито пък отново ще те приема с желание, защото като ме окова, ти ми показа, че за теб съм нищо, че ти не изпитваш никакви чувства. Искам повече от мъжа, на когото се отдавам. Искам повече от едната страст.

— Значи ще се отречеш от нас двамата?

За миг Кристен затвори очи. Заля я горчиво разочарование. Какъв отговор очакваше от него? Обичам те, Кристен! Разбира се, че изпитвам чувства към теб. Силни чувства. Глупачка! Никога нямаше да чуе нещо такова от него.

Тя отвори очи и видя, че той все още стискаше устни. Но сега на челюстта му играеше едно мускулче. Ръката на бедрото му бе стисната в юмрук. Тъмните му вежди се бяха сключили, а очите му представляваха зелени цепки. Най-накрая се беше ядосал. Добре. Най-накрая споделяше нещо с нея.

— Отговори ми, слугинче!

— Да, милорд. Ще се отрека от нас.

— Друг път ще се отречеш! Каза си приказката. Сега слушай мен. Дали да те имам, или не, решавам аз, не ти. Дадох ти възможност да решаваш сама, но това беше грешка. А аз съм човек, който се учи от грешките си. Дадох ти възможност за избор, а ти реши, че имаш правото да решаваш. Нямаш, Кристен. Аз те притежавам. Твоят живот, твоето тяло, съзнанието ти, всичко ми принадлежи.

Тези думи я разяриха.

— Никога! Ти ме притежаваш — истина е, дотолкова, доколкото можеш да ме убиеш, да ме продадеш, изнасилиш, каквото си искаш. Но това няма вечно да е така. Ако ме продадеш или избягам, или ти бъда отнета вече няма да ме притежаваш. Вече няма да ти принадлежа. Трябва да те обичам, за да ти принадлежа наистина.

— Няма да се моля за любовта ти — грубо каза той.

— Добре — отвърна му тя. — Защото няма да я получиш. Говориш за избор. Да, изборът дали да ме имаш или не, е твой. Изборът дали аз да те пожелая, е мой. А аз не те желая, саксонецо.