Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Ако Кристен наистина бе направила избора си, то той не бе правилен. И тъй като бе отделена от тях, тя нямаше до себе си приятел, който да й каже това. Саксонецът никога няма да я уважава. Той бе човек на властта, а тя бе пленена робиня. Като свободен мъж с много робини в имението си, Торолф можеше да разбере лорда. Но Кристен не бе родена робиня и щеше да потърси правата си с всички сили и средства.

Той се зачуди защо изобщо си направи труда да предупреждава саксонеца за това. Кристен бе християнка, но явно саксонците не знаеха това. Освен това тя бе скандинавка и притежаваше скандинавска гордост и решимост. Може би щеше да бъде по-добре, ако девойката бе по-отстъпчива, защото щеше да й е много трудно, когато се обърнеше срещу господаря си.

Кристен се събуди и лениво се протегна. Тя ведро се усмихна на малкото птиче, кацнало на прозореца, чиято песен я събуди. То отлетя щом девойката седна в леглото.

Тя бе сама. Зачуди се дали вратата е затворена и стана да провери. Не беше. Кристен се усмихна отново и я затвори. Да, имаше промени. Ройс щеше да се опита да й повярва. Трябваше да внимава, за да не го разочарова.

Дрехите й, както и неговите, лежаха на пода, където ги бяха захвърлили предната вечер. Девойката бързо се облече и започна да подрежда стаята. Пееше й се и тя запя една простичка келтска песен, която бе научила от майка си, когато бе малка.

— Значи говориш и други езици, освен своя?

Кристен вдигна поглед от завивките, които изпъваше, и видя Еда, застанала на вратата. Тя поздрави старицата с усмивка.

— Да, и то много.

— Добре, но не говори точно този пред лорд Ройс, защото повечето келти са наши врагове.

— Повечето?

— Някои от тях живеят в съседство със саксонците, в Девън, а други още по-близо, в Дорсет. Но онези на западния бряг винаги са били наши врагове. Те дори се присъединиха към даните в похода им срещу нас.

— А какво ще кажеш за уелските келти на северозапад? — запита Кристен, като мислеше за майка си.

— Също са наши врагове, въпреки че са прекалено далече, за да ни причиняват неприятности. Преди много години те нападнаха Мерсия и крал Етълулф, бащата на Алфред, бе помолен за помощ. Той поведе армията си на север и разгроми уелсците. Но западните келти все още ни нападат. Само преди две нощи една банда открадна от нас част от добитъка. Лорд Ройс си върна животните, но не можа да хване крадците. Затова няма да му е приятно да чуе този език от твоите уста, а той го знае достатъчно добре.

Кристен се усмихна и не можа да спре последвалия кикот. Ето защо Ройс не бе дошъл при нея предната нощ. Тя се измъчи от мисълта, че той може би е бил при друга жена, докато в действителност е гонил крадци.

— Смехът ти не е уместен, момиче — сгълча я старицата.

— Няма да разбереш, Еда — каза Кристен и добави: — Съжалявам, че Ройс не е хванал крадците. Не знаех, че келтите са ваши врагове.

Еда въздъхна:

— Има и други, дори саксонци, които милорд смята за свои врагове. Най-вече един, който живее недалеч оттук. Лорд Елдред не желае нищо повече от това да види милорд мъртъв. Те враждуват, откакто живяха заедно в кралския двор.

— А знаеш ли защо?

— Да. Лорд Елдред не харесваше близостта между Алфред и милорд. Още преди Алфред да стане крал, те ловуваха и спортуваха заедно в кралските имения. Повечето младежи живеят в двора. Милорд също, докато не загинаха баща му и брат му. Сега вече ходи там рядко, само когато Алфред го повика. Единствено опасността от даните ги накара да забравят враждата си за известно време.

— Мъдро решение. Не искам да мисля, че докато воюва, Ройс има враг и зад гърба си.

— Толкова ли си загрижена? Повечето роби биват освобождавани, когато господарите им загинат. Църквата настоява за това.

— Искам свободата си, Еда, но не по този начин — каза Кристен.

Старицата помърмори недоверчиво, но явно бе доволна от отговора.

— Хайде, ела. Милорд каза да те оставя да поспиш, но не и да мързелуваш цял ден. Вече пропусна едното ядене.

Кристен се усмихна и тръгна към вратата. Еда видя оковите и тръгна да ги вземе. Девойката я спря.

— Остави ги, Еда. Това свърши.

— Той ли каза така?

— Не, но…

Еда не й обърна внимание и вдигна веригата.

— Докато не ми наредят друго, ще ги носиш.

— Не, казвам ти, че той няма да ме накара да ги сложа отново. Иди и го попитай.

— Луда ли си, момиче? Не мога да се осмеля да го занимавам с нещо толкова дребно. Не ми създавай неприятности, Кристен. Ако той е решил да ти се довери, ще ми каже. Не можеш ли да почакаш дотогава?