Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Не, искаше да изкрещи тя, но какъв бе смисълът от това? След минути или най-много след няколко часа, ако Ройс не бе в къщата, щеше да го види и да поправи грешката. Можеше да почака, макар това да не й харесваше.

Изминаха доста часове, преди да го види, тъй като той бе излязъл за цял ден. Еда научи от прислужницата на Меган — Уделе, че е отвел детето на езда. Меган се върна в къщата рано следобед, възбудена и зачервена, но Ройс не бе с нея. Еда отбеляза, че той рядко намира време да забавлява сестра си.

Известно време Кристен си мислеше колко мило бе от негова страна да намери време да се откъсне от задълженията си и да се посвети на момиченцето. Но раздразнението й постоянно се усилваше. Дали не бе сгрешила в изводите си? Може ли да бъде толкова нежен с нея в леглото, а да не чувства вина, когато я оковава?

Хората бяха седнали за вечеря, когато Ройс влезе в залата. Кристен го наблюдаваше, докато той минаваше покрай дългата маса. Седна пред камината. Когато улови погледа й, мъжът се усмихна и това стопи гнева и. Боже, той бе прекрасен. Тя се надяваше Ройс никога да не научи какво причиняваше на сетивата й.

Даръл привлече вниманието му и Кристен се върна към платата, които приготвяше, за да бъдат отнесени на масата. Тя отново бе сгрешила. Той не бе коравосърдечен, а просто разсеян. Щом видеше, че все още е окована, Ройс щеше да се извини за това, че бе забравил.

Преди залата да се опразни и подготви за нощта, той се приближи до нея. Беше похапнал добре, бе изпил няколко бири с мъжете и сега му топлеха вода, за да се изкъпе. Самата тя бе изляла две кофи вода от котела над огъня.

Той спря до нея и погледна към тестото на масата, което бе подготвено за другата сутрин.

— Как прекара деня си, момиче?

Кристен вдигна очи и видя, че той все още не я гледаше. Явно не можеше, при всичките тези хора наоколо.

— Добре, милорд.

— Нощта ще прекараш още по-добре — прошепна тихо той.

Ройс тръгна към банята и тя се втренчи невярващо в него. Не бе възможно да не види железните пръстени около глезените й, когато се приближи до нея, тъй като те бяха черни и изпъкваха на фона на светлите дрехи и обувки. Нито пък бе възможно да не е забелязал дългата верига, която бе закрепена за стената. Жените се оплакваха, че се спъват в нея през целия ден. Всичко стана ясно.

Гняв помрачи чувствата на Кристен и ръцете й се разтрепериха. Господ да погуби зелените му очи и черното сърце! Това, че спеше в неговото легло, без да има доверието му, я караше да се чувства като уличница! Тя повече нямаше да позволи да бъде използвана.

— И преди ти казвах, момиче. Още е рано да ти се довери. Изчакай.

Еда бе застанала зад гърба й. Кристен не се обърна. Тя стисна ръце, за да успокои треперенето и се опита да си възвърне самообладанието.

— Ще ми останат белези, ако изчакам. Нека. Това заслужавам, задето се доверих на врага си. Ще нося тези белези като знак за покаяние.

— Покаяние! Боже, звучиш като християнка. Имате ли достатъчно жреци за всичките богове, пред които се покайвате?

Кристен не отговори, а попита хладно:

— Свършихме ли, Еда?

— Да.

Старицата се наведе, за да отключи веригата, която приковаваше момичето към стената. Тя свали оковите, за да позволи на Кристен по-лесно да изкачи стълбите. Еда усети нещастието на девойката. Не бе лесно да си любимка на господаря, но само донякъде.

— Ела тогава — тъжно каза старицата. Тя се довери на Кристен и тръгна напред.

Момичето тръгна след нея, но само защото знаеше, че бягството без план и оръжие е чиста лудост. И този път тя спря пред своята врата, въпреки че Еда продължи нататък. Щом отвори вратата, девойката замръзна. И преди стаята бе празна, но сега липсваше дори сламеникът й.

Тя отново усети Еда зад гърба си.

— Какво означава това? — остро попита Кристен.

— Милорд не нареди нищо за оковите, но ми каза, че повече няма да използваш тази стая. Отсега нататък единственото легло за теб ще бъде неговото.

Кристен грубо се изсмя.

— Така ли? Предпочитам твърдия под!

— Той ще се ядоса, момиче.

— Мислиш ли, че това ме интересува?

Еда тръгна да уведоми Ройс за решението на Кристен. Девойката не помръдна, докато не чу превъртането на ключа. Тя се надяваше, че старицата ще забрави да заключи. Искаше й се да вземе някое оръжие, докато Ройс бе долу, въпреки че не бе сигурна какво щеше да направи след това.

Кристен се довлече до отсрещната стена, седна и зачака.

Когато Ройс отключи вратата, Кристен седеше, облегнала гръб на стената. Краката й бяха здраво стъпили на земята — напрегнати. Бе готова да скочи, ако се наложи. Видя, че все още не бе ядосан, но определено не бе и доволен.