Пол Ливайн - Текила и синьо алиби

Писмото беше написано на ръка на бланка на „Грифин-Лорд Кънстръкшън“.

Скъпа моя Айрини,

Не мога да изразя с думи колко дълбоко ви обичам двете с Виктория, но всичко стана прекалено непоносимо. Страхувам се, че компанията ще се срине и не виждам изход. Нараних те дълбоко и нищо, което кажа или направя, не ще поправи стореното зло. Най-много съжалявам, че няма да съм жив да видя жената, в която е съдено да се превърне Виктория.

Моля и двете ви да ми простите.

Над главата й изкряка чайка. Виктория чу звука на дизелов двигател, водата до кърмата на рибарската лодка завря.

— Съжалявам, че не ти казах по-рано — каза Айрини. — Исках да помниш баща си по друг начин. И вероятно донякъде съм се чувствала унизена.

— Защо? — Изведнъж всичко се беше променило. Майка й беше жертвата в брака, а не злодеят. — Татко ти е изневерил, той е решил да се измъкне като страхливец.

— Чувствал е, че има нужда от някой друг. Не е нещо, с което мога да се гордея. През всичките тези години се питах дали ако се бях държала по друг начин, той щеше да е още жив?

— Не можеш да се виниш.

— И аз така си казвах. Но аз бях единствената, която можеше да го спаси. А не го направих. — Тя си взе писмото обратно, скъса го, хвърли парченцата от дока и те запърхаха от бриза като криле на жерави.

Виктория имаше нужда да си прочисти съзнанието. На ъгъла на Саутхард и Дювал слезе от тротоара и налетя на розово такси. Шофьорът наби спирачки, наду клаксона и я напсува на креолски.

Опитваше се да проумее чувствата си. Майка й, която можеше да бъде толкова празноглава и повърхностна, сега беше отишла в другата крайност. Поемаше моралната вина за смъртта на съпруга си. Но какво искаше от себе си? Какво свръхчовешко разбиране и съчувствие си мислеше, че трябва да притежава?

„О, Нелсън, скъпи, не се депресирай! Прощавам ти, че си изчукал най-добрата ми приятелка.“

Не, предателството и срамното увлечение бяха на баща й.

А писмото, за което толкова копнеех?

Сега, когато го беше видяла, сега, когато го беше държала в ръцете си, последното нещо, до което се бяха докоснали ръцете му преди да полети като лебед от покрива на небостъргача… писмото нямаше никакво значение.

Съжаляваш, че не си ме видял как пораствам? Проклет да си! Можеше да си тук!

Сега, когато знаеше какво се беше случило, истината не й помогна да се почувства свободна. Знанието не й донесе покой, вместо една болка — друга. Какво каза Стив, че му бил казал неговият баща? Че трябвало да внимава, когато обръща камъните. Отдолу може да има змии, а не цветя.

В този момент повече от всякога й се искаше Стив да е тук. Когато мина покрай дървото на моравата пред съда — последното място, на което го беше видяла, — извади мобилния си и набра номера му. Не го вдигна, но тя изслуша цялото съобщение на гласовата поща, само за да чуе гласа му.

По дяволите, Стив! Къде си?

Силен женски глас извика нещо в ухото на Стив.

Не можеше да я види, защото очите му бяха залепени. Или поне така ги усещаше. Помъчи се да ги отвори, солена коричка се отчупи от миглите му.

Ох! Гледаше в напичащото слънце. Изведнъж видя отровни пушеци. Горящ бензин, топяща се пластмаса.

— Махни с ръка, ако ме чуваш!

Пак същият глас. Увеличен. Заповеднически.

Ако съм мъртъв, значи Господ може да се окаже жена. Но слънцето адски пече и кой може да каже дали пък дяволът не е мадама? Та къде ми беше ръката?

Стив успя да помаха, водата от ръкава на неопреновия костюм се изля върху лицето му. Маската му я нямаше. Нямаше го и един от плавниците. Носеше се, повдигаше се и падаше с всяко полюшване. Модерната жилетка — благодаря ти, Фоулс — беше направена така, че да те държи на повърхността по гръб, ако изпаднеш в безсъзнание.

Фоулс, къде си?

— Стойте спокойно, сър. Ще ви приберем след секунда.

Стив надигна глава от водата. Тежеше горе-долу колкото онзи гигантски костур.

Може раят да е гигантски спа център и аз да съм в джакузито. Вероятно там отиват добрите евреи. Останалите ги правят на рибени кюфтета.

Над водата подскачаше лодка, по-малка от катер. Позна червените, бели и сини диагонални райета. Брегова охрана. Най-красивата лодка, която някога беше виждал. Жена в униформа стоеше на перилата с високоговорител в ръка. Най-красивата жена, макар че не можеше да различи нищо от лицето й. Вдигна палци високо.

— Точно така, сър! Не се опитвайте да плувате.

Да плувам? По-скоро отново ще заспя. В колко часа е масажът ми?